Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Блей изобщо не се е шегувал за теб. Добре са те наредили, а, синко?
Сакстън издаде хрип и се поклони с усилие.
— Ваше Величество, простете ми, че не се представям в по-приемлив вид. Много сте любезен, че ме приемате тук.
— Когато трябваше, ти постъпи, както беше редно. Сега мога да се реванширам. Все пак трябва да те предупредя, че нарушиш ли по някакъв начин покоя на дома ми, ще ти отрежа топките и ще те нахраня с тях.
Обичам Рот, помисли си Куин.
Сакстън се поклони отново.
— Разбрано.
Рот не погледна надолу, тъмните му очила останаха вперени напред, като че ли се взираше във фреските на тавана. Но въпреки слепотата си, той не пропусна нищо.
— Подушвам, че Куин има кафе, което ще ти дойде добре, а Фриц ти е приготвил спалня. Искаш ли нещо за ядене, преди да започнеш храненето?
Храненето? Храненето!?
Куин не понасяше да не бъде в час. Дори когато опираше до дреболии като това какво се готви за вечеря. Сакстън, имението, Блей и нечия вена? Липсата на информация по всички тези въпроси изостри кучешките му зъби.
Сакстън се поклони отново.
— Наистина сте много любезен домакин.
— Фриц, дай му храна. Избраницата ще пристигне всеки момент.
Вена на Избраница? Боже, какво точно беше сторил Сакстън за краля? Чий задник беше спасил?
— Нашата лекарка ще те прегледа. — Рот вдигна длан. — Не. Мога да подуша болката, която изпитваш… Усещам я в синусите си като комбинация от керосин и пресни чушки. Сега действай. Погрижи се за себе си, а по-късно ще поговорим.
Рот и Джордж им обърнаха гръб, а останалите тръгнаха след иконома, който бавно ги поведе нагоре по главното стълбище. Когато стигна до площадката, възрастният доген спря, за да изчака накуцващия Сакстън и използва времето да полира с бялата си кърпа извитите месингови орнаменти на парапета.
Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да чака, Куин отвори кутийката аспирин и взе няколко таблетки. През отворената врата на кабинета на краля видя, че Джон и Хекс разговарят с Рот и Вишъс. Четиримата стояха над опъната на бюрото карта.
— Имението е наистина впечатляващо — отбеляза Сакстън, който беше спрял, за да си поеме въздух.
Докато се облягаше на Блей за опора, той изглежда пасваше идеално в прегръдките му… Направо перфектно.
Жалко копеле.
— Господарят Дариъс го построи. — Фриц се озърна наоколо с остарелите си влажни очи, преди да се съсредоточи върху мозайката с ябълковото дърво на пода във фоайето. — Винаги е искал Братството да се събере тук… Проектира тази сграда именно с такава цел. Би бил толкова доволен.
— Да продължаваме — отвърна Сакстън. — Нямам търпение да видя и останалото. — Насочиха се към коридора със статуите. Отминаха стаята на Тор. После стаите на Джон Матю и Куин. После тази на Блей… И точно съседната врата…
„Защо не още по-нататък?“, помисли си Куин. Като например в мазето.
— Ще ви донеса поднос с храна. — Фриц влезе в стаята, за да се убеди, че всичко е наред. — Наберете звезда едно, ако имате нужда от нещо, преди да съм се върнал или по всяко друго време.
Икономът се поклони и излезе, като ги остави в напълно неловко положение. Нещата не се подобриха, когато Блей отведе Сакстън до леглото и му помогна да легне. Кучият син носеше прекрасен сив костюм. С жилетка. Което накара Куин с неговите дрехи, които му бяха послужили като спален чувал предишната нощ, да се чувства, сякаш бе изпълзял от кофа за смет.
Изпъна рамене, за да е очевидно, че бие Сакстън поне по отношение на ръста, и каза:
— Били са онези типове от бара за пури, нали? Мръсни задници.
Блей се напрегна, а Сакстън се засмя леко.
— Значи нашият общ приятел Блейлок ти е разказал за срещата ни? Чудех се какво прави с телефона ми в банята.
Както и да е. Беше стигнал сам до това заключение. Беше получил едно-единствено съобщение. Едно нищо и никакво кратко съобщение, което не предлагаше почти никаква информация, дори не съдържаше поздрав…
Майната му! Наистина ли го беше грижа за телефонния етикет? Дотам ли беше паднал? Още малко и щеше да започне да носи дамско бельо под джинсите си.
Наложи си да се стегне и попита рязко:
— Те ли бяха?
Блей не каза нищо и Сакстън въздъхна.
— Да, боя се, че изпитваха непреодолима потребност да се изразят по-ясно… Е, поне главното шимпанзе в групата. — Той сведе клепачи и хвърли поглед към Блей. — Аз съм любовник, не боец.