Всяко мъртво нещо [bg]

Лайънъл Фонтено се замисли над думите ми.

— И не можете да се доберете до Джо Боунс без мен, така ли?

Луис до мен леко помръдна, устните му потрепнаха. Лайънъл долови движението.

— Не е точно така — възразих меко. — Но все пак, ако се каните да го посетите, просто молим да ви придружим.

— Реша ли да посетя шибаното имение на Джо Боунс, след това там ще цари шибана тишина вовеки веков и амин — тихо, но заканително рече Лайънъл.

— Вие ще си постъпите както намерите за нужно — кротко продължих аз. — Аз моля да оставите Джо Боунс жив само за малко. Колкото да поговоря с него.

Лайънъл стана рязко и закопча горното копче на ризата. От вътрешния джоб на сакото извади черна копринена вратовръзка и започна да я завързва. Използваше прозореца вместо огледало.

— Къде сте отседнали? — попита след малко.

Казах адреса, подадох на Леон листче, на което бе написан моят телефон.

— Ние ще ви се обадим — рече след секунда едрият мъж. — Може би. И не идвайте повече тук.

Е, изглежда, това бе краят на разговора ни. Тръгнахме си с Луис към колата. Дрехите ни бяха мокри. Тогава отново чух гласа на Фонтено. Обърнах се — той бе сложил сакото си и внимателно приглаждаше реверите.

— Има още нещо — рече той. — Научих, че Морфи от полицията на Сейнт Мартин е присъствал при намирането на Лутис, хм. Значи имате приятели сред ченгетата, а?

— Да. И сред федералните също. Това проблем ли е?

Той се извърна и каза през рамо:

— Не, не е. Поне докато вие не го превърнете в такъв. Но ако стане така, с вас ще закусват раците. С вас и с вашето приятелче.

Луис започна да върти настройката на радиото и не спря, докато не намери станция откъдето нонстоп предаваха музика на Доктор Джон[60].

— Ето, това е музикант — рече той доволно.

Парчетата вървяха едно след друго: „Хей, голяма веселба“, после „Грис, Грис Гъмбо Йа-йа“ и прочие, докато дисководещият се умори. Тогава Луис отново забърника радиото. Този път попадна на кънтри: обявиха три поредни на Гарт Брукс.

— И това ако не е шутовска дандания — оплака се той и се отказа.

— Виж, Луис — обадих се по едно време. — Ти не си длъжен да идваш, ако не искаш. Нали така?

Той погледна през прозореца, после извърна глава към мен.

— Ти знаеш ли защо сме тук?

— Не съм много сигурен. Аз ви помолих, но не бях сигурен, че ще дойдете.

— Глей сега. Дойдохме, защото сме ти длъжници. Защото ти би дошъл, ако ние бяхме в твоето положение. Защото някой трябва да се погрижи за теб след онова, което се случи с жена ти и твоето момиченце. И освен това Ейнджъл те смята за свестен човек. Може би и аз мисля така. Може би освен това мисля, че има неща, на които трябва да се сложи край: като край на онази кучка Модайн и на това, на което се опитваш да сложиш точка сега, тук. Чаткаш ли какво ти казвам?

Думите му прозвучаха много необичайно: не бях свикнал да чувам такива приказки от вечно въздържания и немногословен Луис. Думи странни и трогателни.