Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Трудно различих всичко това в сумрака, но мрачната красота на гледката ме разчувства. Обърнах се към Джорджеску. „Тук ли се е молил Влад? В предишната църква, имам предвид?“
„О, шигурно“, изсмя се археологът. „Той е бил набожен убийц. Построил много църкви и манастири, за да ше увери, че мнозина ше молят за спашението му. Това е едно от любимите му места и е бил близък с тукашните монаши. Не знам как са гледали на злите му дела, но са обичали подкрепата му за манастира. Освен това ги защитавал от турците. Но съкровищата, които виждате тук, са донесени от други църкви — миналия век, когато църквата била затворена, селяните разграбили всичко ценно. Погледнете тук — това исках да Ви покажа.“ Той клекна и обърна чергите пред олтара. Точно отпред видях дълъг четвъртит камък, гладък и без украса, но несъмнено надгробен знак. Сърцето ми заби по-силно.
„Гробът на Влад?“
„Да, според легендата. С някои от колегите ми копахме тук преди години и намерихме празна дупка — имаше шамо кости от животни.“
Затаих дъх. „Не беше ли вътре?“
„Определено не.“ Зъбите на Джорджеску блестяха като бронза и златото наоколо. „Писмените източници твърдят, че е погребан тук, пред олтара, и че новата църква била построена на същите ошнови, така че гробът му да не бъде обезпокоен. Представяте си колко се разочаровахме, когато не го намерихме тук.“
Разочаровани? — помислих си аз. Аз, като си представих празната дупка отдолу, повече се уплаших, отколкото разочаровах.
„Така или иначе, решихме да ше поровим наоколо и ето тук — той ме поведе надолу по кораба на църквата край основния вход и отмести още една черга, — тук намерихме втори камък, досущ като първия.“ Взрях се надолу. Този наистина беше със същия размер и форма като първия и пак не беше украсен. „Така че разровихме и този“, обясни Джорджеску и го потупа.
„И намерихте…?“
„О, прекрасен скелет“, докладва той с видимо задоволство. „В ковчег, по който даже още имаше остатъци от савана — поразително, след пет века. Саванът беше в царски пурпур със златна бродерия, а и самият скелет вътре беше в добро състояние. Великолепно облечен в пурпурен брокат с тъмночервени ръкави. Най-забележителното беше, че в един от ръкавите намерихме зашит малък пръстен. Пръстенът е съвсем обикновен, но според един от колегите ми е част от по-голямо украшение, което е изобразявало шимвола на Ордена на дракона.“
При тези думи сърцето ми пропусна няколко удара, признавам си. „Символа?“
„Да, дракон с дълги нокти и извита опашка. Пошветените в Ордена непрекъснато носели някъде по себе си този шимвол, обикновено като брошка или като закопчалка за плащ. Нашият приятел Влад несъмнено е бил пошветен, вероятно от баща си, когато е навършил пълнолетие.“ Джорджеску ми се усмихна. „Имам чувството, че вие май знаете всичко това, професоре.“
Борех се с противоречиви чувства на съжаление и облекчение. „Значи това е гробът му, а легендата просто е объркала точното място?“
„О, не мишля така.“ Той оправи чергата над камъка. „Не всички колеги са шъгласни с мен, но мишля, че всички доказателства сочат противното.“
Не успях да се сдържа и го зяпнах слисано. „Ами царските одежди и малкия пръстен?“
Джорджеску поклати глава. „Този човек вероятно също е бил член на Ордена, вишокопоставен благородник, може би е бил облечен в най-хубавите дрехи на Дракула за случая. Може би дори е бил подканен да умре, за да ше намери труп за гроба — кой знае точно кога.“
„Препогребахте ли скелета?“, трябваше да задам този въпрос; камъкът беше тъй близо до краката ни.
„О, не — изпратихме го на историческия музей в Букурещ, но там няма да го видите — заключиха го в склада с всичките му разкошни дрехи. Срамота.“ Джорджеску не изглеждаше чак толкова нещастен, като че ли скелетът е бил симпатичен, но маловажен, поне в сравнение с истинската плячка.
„Не разбирам“, казах аз, като го гледах в очите, „при толкова много доказателства защо не приемате, че скелетът е на Влад Дракула?“
„Много просто“, весело отвърна Джорджеску и потупа чергата, „този човек имаше глава на раменете си. Главата на Дракула била отсечена и турците я отнешли в Истанбул като трофей. Всички извори са единодушни по този въпрос. Затова сега копая в стария затвор за нов гроб. Мисля, че трупът е бил преместен от гроба пред олтара, за да се заблудят обирджиите на гробове или може би за да го защитят от следващи турски нашествия. Но е тук някъде на острова, дъртият мошеник.“