Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Защо си сигурен, че ще те убие?
— Неговата дума срещу моята — отвърна Салман Персиецът.
Когато Салман падна в безсъзнание на пода, Баал легна на бодливия си, пълен със слама дюшек, чувствайки стоманения обръч на болката около челото си и предупредителното туптене на сърцето си. Често умората му от живота го беше карала да желае да не остарява, но както беше казал Салман, мечтата за нещо е съвсем различна от това да бъдеш изправен лице в лице с факта на неговото съществуване. От известно време чувстваше, че светът около него се смалява. Той не можеше повече да се преструва, че очите му са това, което би трябвало да бъдат, и че тяхната неяснота правеше живота му още по-сенчест, трудно уловим. Цялата тази замъгленост и неясни очертания: не е за чудене, че поезията му беше изфирясала. Ушите му също бяха започнали да стават ненадеждни. С тази скорост той скоро щеше да свърши, откъснат от всичко заради загубата на осезанията си… но може би никога няма да има тази възможност. Махунд идваше. Може би никога повече нямаше да целуне жена. Махунд, Махунд. Защо това пияно кречетало беше дошло при него, помисли той ядно. Какво общо имам с неговото предателство? Всеки знае защо преди години написах тези сатири; той трябва да знае. Как Големецът заплашваше и тормозеше. Не мога да бъда държан отговорен. Във всеки случай: кой е той, това наперено надсмиващо се момче-чудо, Баал, язвителният език? Не го разпознавам. Погледни ме: тежък, скучен, късоглед, скоро ще оглушея. Кого заплашвам? Никого. Той започна да разтърсва Салман: събуди се, не искам да ме свързват с теб, ще ме забъркаш в неприятности.
Персиецът продължи да хърка, седейки на пода с един косо подгънат и един изпънат крак и гръб, опрян в стената, а главата му висеше встрани като на кукла; Баал, изтезаван от главоболие, падна обратно върху походното си легло. Стиховете му, помисли си той, какви бяха? Каква идея, дявол да го вземе, той дори не можеше да си ги спомни както трябва, изглежда днес Подчинението, да, нещо подобно, след всичкото това време едва ли беше изненадващо, във всеки случай идея, която избягва, беше краят. Махунд, на всяка нова идея се задават два въпроса. Ако е слаба: ще направи ли отстъпки? Ние знаем отговора на този въпрос. И сега, Махунд, при твоето завръщане в Джахилия, време е за втория въпрос: Как се държиш, когато спечелиш? Когато враговете ти са оставени на твоята милост и властта ти е станала абсолютна: тогава какво? Ние всички сме се променили: всички, с изключение на Хинд. Която изглежда е според това, което казва този пияница, повече жена от Ятриб, отколкото от Джахилия. Не е за чудене, че вие двамата не намерихте сходство: тя не би искала да бъде твоя майка или твое дете.
Докато се унасяше в сън, Баал направи преглед на собствената си безполезност, на неуспялото си изкуство. Сега, когато се беше отказал от всички обществени трибуни, неговите стихове бяха изпълнени със загуби: на младостта, красотата, любовта, здравето, невинността, целта, силата, сигурността, надеждата. Загуба на знания. Загуба на пари. Загубата на Хинд. В неговите оди образите се отдалечаваха от него и колкото по-страстно ги викаше, толкова по-бързо се движеха. Пейзажът в неговата поезия все още беше пустинята, движещите се дюни с китки от бял пясък, издухван от върховете им. Меки планини, незавършени пътешествия неустановеността на палатките. Как да се картографира една страна, която всеки ден бива отвявана в нова форма? Подобни въпроси правеха езика му твърде абстрактен, образността му твърде неустановена, метриката му твърде непостоянна. Те го караха да създава химери по форма, лъвоглави, козотели, змиеопашати невъзможности, чиито оформи се чувстваха задължени да се променят в мига, когато бяха натъкмени, така че димотическото насила си пробиваше път в редове с класическа чистота и любовните образи постоянно биваха унижавани с фарсови елементи. Никой не си пада по такива неща, помисли си той за хиляда и първи път и когато безсъзнанието дойде, той заключи утешително: Никой не ме помни. Забравата е сигурност. В същия миг сърцето му пропусна удар и той напълно се събуди, уплашен, изстинал. Махунд, може би твоето отмъщение ще бъде измамено. Той прекара буден нощта, слушайки Салмановото ехтящо океаноподобно хъркане.