Лунният камък
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунният камък». Краткое содержание книги:
Заплетеният и динамичен сюжет на книгата грабва още от първите страници.
Лунният камък е магнетичен жълт диамант, украсявал някога челото на индуския бог на Луната. Но попаднал веднъж в ръцете на простосмъртни, диамантът, както се твърди, носи проклятие.
Полковник Хърнкасл решава да подари диаманта на своята племенница Рейчъл за осемнайсетия й рожден ден. През нощта след празненството ценният подарък изчезва от индийското шкафче на мис Рейчъл. За всичко, свързано с историята на Лунния камък, разказват един след друг героите в романа.
Уилки Колинс въвежда читателя в света на изисканите обноски, където се оказва, че никой не е толкова благопристоен…
Кротко я отведох към средата на стаята. Сложих я да седне до мен.
— Рейчъл — казах аз, — не мога да ви обясня противоречието в това, което сега ще ви кажа. Мога само да ви кажа истината, както и вие ми я казахте. Вие сте ме видели, видели сте сме със собствените си очи да вземам диаманта. Заклевам се пред бога, който ни слуша, че едва сега за пръв път узнавам, че аз съм го взел! Все още ли се съмнявате в мен?
Тя или не обърна внимание на думите ми, или не беше ги чула.
— Пуснете ми ръката! — повтори тя със слаб глас.
Това беше единственият й отговор. Главата й се отпусна на моето рамо, а ръката й неволно стисна моята в момента, когато ме помоли да я пусна.
Не повторих въпроса си. Но с това моето търпение се изчерпа. Разбрах, че ще мога отново да гледам честните хора в очите само ако накарам Рейчъл да ми разкаже всичко най-подробно. Едничката ми надежда се състоеше в това, че може би Рейчъл не беше обърнала внимание на някаква дреболия в редицата доказателства съвсем незначителна дреболия, която би могла при по-внимателно изследване да послужи като средство за доказване на моята невинност. Признавам, не изпуснах ръката й. Признавам, че й заговорих с цялата си топлота, с цялото си доверие от миналите времена.
— Искам да ви помоля за нещо — казах аз. — Искам да ми разправите всичко, което се случи от минутата, когато си пожелахме лека нощ, до минутата, когато сте ме видели да взимам диаманта.
Тя вдигна глава от рамото ми и се опита да отдръпне ръката си от моята.
— О, защо да се връщаме към това? — каза тя. — Защо да се връщаме на това?
— Ще ви кажа защо, Рейчъл. Вие и аз — и двамата, сме жертви на някаква чудовищна измама, надянала маската на истината. Ако разгледаме заедно това, което се случи през нощта след вашия рожден ден, ние все още може да се оправим, да стигнем до някакво разбирателство.
Главата й отново се отпусна на рамото ми. Сълзи потекоха от очите й и бавно се ронеха по бузите й. О! — въздъхна тя. — Нима и аз нямах същата тази надежда? Нима и аз не се опитвах да гледам на нещата както и вие гледате на тях сега?
— Вие сте се опитвали сама — отговорих аз. — Но още не сте се опитвали с моята помощ.
Тези думи сякаш пробудиха у нея същата надежда, която аз сам почувствувах, когато ги произнасях, Рейчъл отговаряше на моите въпроси с нещо повече от покорност — напрягайки всичката си памет, тя с охота разкри пред мен цялата си душа.
— Да започнем — казах аз — с това, което се случи, след като си пожелахме лека нощ. Легнахте ли си веднага, или не?
— Легнах си.
— Забелязахте ли колко беше часът? Късно ли беше?
— Не много късно. Мисля, около дванадесет часът.
— Заспахте ли?
— Не. Не можах да заспя цялата нощ.
— Бяхте разтревожена?
— Мислех за вас.
Този отговор едва ли не отне цялата ми смелост. Имаше нещо в това, дори повече, отколкото в думите й, което проникна в самото ми сърце. Само след известно мълчание можах да продължа.
— Имаше ли светлина в стаята ви? — попитах аз.
— Не, докато не станах и не запалих свещта.
— Колко време бе минало тогава, откакто си легнахте?
— Около един час, струва ми се.
— Излязохте ли от спалнята си?
— Канех се да изляза. Бях си облякла пеньоара, да отида в гостната за някоя книга.
— Отворихте вратата на вашата спалня?
— Отворих я.
— Но още не бяхте влезли в гостната?
— Не. Бях възпрепятствувана…
— От какво?
— Видях светлина под вратата; и чух някакви стъпки.
— Изплашихте ли се?
— Не. Знаех, че бедната ми майка страдаше от безсъние; и си спомних, че ме бе придумвала да оставя диаманта на нейните грижи. Тя се тревожеше за него съвсем неоснователно, както ми се струваше тогава, и аз си помислих, че идва да види дали съм си легнала и да поговори с мен за диаманта, ако разбере, че още не съм заспала.
— И какво направихте?
— Духнах свещта, за да си помисли тя, че съм заспала. Бях неразумна и упорита… искаше ми се диамантът да остане там, където го бях сложила.
— След като духнахте свещта, върнахте ли се отново в леглото?
— Нямаше време за това. В минутата, когато духнах свещта, вратата на гостната се отвори и аз видях…
— Вие видяхте?
— Вас.
— Облечен както обикновено?
— Не.
— По нощница?
— По нощница! И със свещ в ръката.
— Сам?
— Сам.
— Можахте ли да видите лицето ми?
— Да.
— Ясно?
— Отлично. Свещта във вашата ръка го осветяваше.
— Отворени ли бяха очите ми?
— Да.
— Забелязахте ли в тях нещо странно, нещо прилично на напрегнато, безсмислено изражение?
— Съвсем не. Очите ви бяха по-бляскави, по-живи от обикновено. Вие така оглеждахте стаята, сякаш знаехте, че се намирате там, където не трябва; сякаш се страхувахте да не ви види някой.