Лунният камък

— Боже мой, колко хладнокръвно говорите за това, че Рейчъл ме подозира! — възкликнах аз. — Какво право има тя да ме подозира в кражба въз основа на каквото и да било доказателство?

— Твърде разумен въпрос, любезни ми сър. Доста разгорещено поставен, но все пак заслужава внимание. Това, което хвърля в недоумение вас, хвърля в недоумение и мен. Потърсете в паметта си и ми кажете: когато бяхте на гости в дома на лейди Вериндър, не се ли случи нещо, което би могло да накара Рейчъл да се усъмни във вашата чест или, да речем — макар и неоснователно поне, — във вашите нравствени принципи изобщо!

Обхванат от непреодолимо вълнение, аз скочих от мястото си. Въпросът на адвоката ми напомни за пръв път, откакто бях напуснал Англия, че когато гостувах у лейди Вериндър, нещо наистина се случи.

В осмата глава от разказа на Бетъридж се споменава за пристигането на един чужденец, съвсем непознат посетител в къщата на леля ми. Той бе дошъл да ме види по работа. И тази работа беше от следното естество.

Бях достатъчно глупав (нуждаейки се, както винаги, от пари) да заема известна сума от съдържателя на един малък ресторант в Париж, на когото бях добре познат като редовен посетител. За връщането на парите беше определен срок, а когато този срок дойде, не можах да изпълня обещанието си — нещо, което се случва с хиляди други честни хора. Изпратих на човека полица. Моят подпис върху подобни документи за нещастие беше добре познат: той не можал да я осребри. Работите му се объркали, заплашвало го пълно разоряване и един негов роднина, френски адвокат, бе пристигнал в Англия да ме намери и настоява да изпълня дълга си. Той беше човек сприхав, с избухлив характер и неумело подхвана обясненията си с мен. Между нас бяха разменени с повишен глас твърде остри думи; леля ми и Рейчъл за нещастие бяха в съседната стая и ни чуха. Лейди Вериндър влезе при нас и поиска да узнае какво се бе случило. Французинът й показа даденото му пълномощно и заяви, че аз съм виновен за разоряването на един човек, който се доверил на моята чест. Леля ми тутакси му изплати сумата и го отпрати. Разбира се, тя ме познаваше тъй добре, че не сподели мнението на французина по въпроса. Но остана огорчена от моята небрежност и с пълно право ми се разсърди, задето се бях поставил в положение, което без нейната намеса би могло да стане доста неприятно. Изглежда, че майка й й бе разказала за това или пък Рейчъл сама го бе чула от съседната стая — не мога да кажа. Но тя по своему погледна на този случай твърде романтично и преувеличено. Аз съм бил „бездушен“, „безсърдечен“, бил съм „безчестен“, „не съм имал никакви принципи“, не се знаело „докъде мога да стигна“… с една дума, Рейчъл ми наговори такива жестоки неща, каквито още не бях слушал от нито една млада жена. Скарването ни продължи и през другия ден. На третия ден аз успях да се помиря с нея и престанах да мисля за това. Не беше ли си припомнила Рейчъл този нещастен случай и в онзи критически момент, когато моето право да се ползувам с нейното уважение отново, и много по-сериозно, беше поставено под въпрос? Когато разказах на мистър Бреф всичко това, той тутакси отговори утвърдително.