По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— …айко Божия, моли се за нас грешните…
— Не се съпротивлявай повече — каза й Мауди. — Часът ти удари. Не се съпротивлявай повече.
Погледът и се промени. Въпреки че не можеше да вижда, главата й се обърна и тя го погледна. Механичен рефлекс. Сляпа или не, годините опит казваха на мускулите какво да правят. Лицето инстинктивно се обръщаше към източника на звук и очите — мускулите им все още функционираха — се насочваха в съответната посока.
— Доктор Мауди? Вие ли сте? — Думите се разнесоха бавно и не съвсем ясно.
— Да, сестро. Аз съм. — Той автоматично докосна ръката й. Тя все още ли беше в съзнание?
— Благодаря ви, че… ми помагате. Ще се моля за вас.
„Наистина ще го направи.“ Знаеше го. Мауди отново я потупа по ръката и усили дозата морфин. Достатъчно. Нямаше да й преливат повече кръв. Огледа се. И двамата военни санитари седяха в ъгъла, доволни, че лекарят се грижи за пациентката. Той се приближи до тях и нареди на единия:
— Кажи на директора — скоро.
— Слушам. — Санитарят с удоволствие напусна стаята. Мауди преброи до десет преди да се обърне към другия.
— Нови ръкавици, моля. — И протегна ръце, за да покаже, че и на него не му се иска да я докосва. Вторият санитар също излезе. Мауди прецени, че разполага с минута-две.
На табличната в ъгъла откри онова, от което се нуждаеше. Извади една игла и потопи върха й в морфина, като изтегли достатъчно, за да напълни пластмасовия цилиндър догоре. После се върна до леглото, дръпна синтетичния чаршаф и потърси… ето. Опакото на лявата й длан. Мауди я хвана в своята, заби иглата и натисна буталото.
— Това ще ви помогне да заспите — каза й той и се върна обратно в ъгъла. Не погледна да види дали отговаря на думите му. Хвърли иглата в червения пластмасов контейнер за остри инструменти и когато санитарят се върна с новите ръкавици, всичко беше свършило.
— Заповядайте.
Мауди кимна, изхвърли старите си ръкавици в контейнера и ги замени с новия чифт. Върна се до леглото и видя как сините очи се затварят за последен път. ЕКГ-екранът показваше, че сърдечният й ритъм е малко над сто и четирийсет. Насечените линии бяха малко по-къси, отколкото би трябвало, и разположени на непостоянни интервали. Сега бе въпрос само на време. Навярно тя щеше да се моли в съня си, помисли си той, да сънува молитви. Е, поне можеше да е сигурен, че не я боли. Морфинът вече се беше разтворил в кръвта й и химичните молекули откриваха пътя си до мозъка, наместваха се в рецепторите и освобождаваха допамин, който щеше да каже на нервната система… да.
Гърдите и се издигаха и спадаха от усиленото дишане. Последва пауза, почти като хълцане, и дишането се възстанови, но вече непостоянно. Притокът на кислород в кръвта намаляваше. Сърдечният ритъм се промени и стана по-бърз. После дишането престана. Сърцето не спря веднага, толкова бе силно, толкова смело, тъжно си помисли докторът, изпълнен с възхищение от тази неумираща част от вече мъртъв човек, но това нямаше да продължи дълго… и с още няколко последни потрепвания на екрана то също престана да работи. ЕКГ-апаратът започна да издава постоянен алармен сигнал. Мауди го изключи, обърна се и видя, че санитарите се споглеждат облекчено.
— Толкова скоро? — попита директорът, щом влезе в стаята и забеляза равната линия на ЕКГ-екрана.
— Сърцето. Вътрешен кръвоизлив.
— Разбирам. Значи сме готови?
— Точно така, докторе.
Директорът махна на санитарите, които трябваше да изпълнят последното си задължение. Единият откачи интравенозната система и електронните кабели на ЕКГ-апарата, другият освободи ключалките на колелата и после двамата избутаха носилката през вратата. Щяха да се върнат, за да почистят стаята и да се уверят, че по стените, тавана и пода не може да оцелее нищо живо.
Мауди и директорът ги последваха в другата стая до масата за аутопсии, направена от гладка неръждаема стомана. Санитарите докараха носилката до нея, откриха трупа и го претърколиха по корем върху стоманата, докато лекарите гледаха от ъгъла и обличаха хирургически дрехи над предпазните си костюми — по-скоро по навик, отколкото по необходимост. После пластмасовите чаршафи бяха вдигнати, като ги държаха за ъглите, така че да могат да излеят събралата се в тях кръв в контейнер. Около половин литър, прецениха лекарите. Санитарите отнесоха чаршафите до голяма кофа на колелца, сложиха ги в нея и излязоха, отнасяйки кофата, за да я изгорят в камерата. Колкото и да бяха нервни, не разляха нито капчица кръв.