Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
Някак странно, в този момент, след този сън, не му бе така трудно да повярва. Беше сам и отново го обзе страх. Протегна здравата си ръка към стола. Отне му цяла вечност да го достигне. Трепереше и се тресеше, но пръстите му докоснаха дървото. Хладно, но не студено. Не е студен. Няма нищо тук. Бавно отдръпна ръка и я прибра към тялото си. Нищо. Празен.
Сън.
— Какво се е случило с вас?
Навъсен, Глокта прокара език по венците си.
— Паднах от леглото — каза той и небрежно разтри китката си през превръзката. Само допреди секунда го болеше ужасно, но гледката пред очите му изтика болката на заден план. Можеше да е по-зле. Много по-зле. — Грозна картинка. Доста грозна.
— Напълно сте прав. — Наполовина скритото лице на Северард беше изкривено от погнуса. — Насмалко не повърнах, като го видях. Аз!
Облегнат на ствола на едно дърво, Глокта отмести с бастуна си част от папратта и надникна отдолу към усуканата маса от накълцаната плът.
— Сигурни ли сме, че е мъж?
— Може да е жена. Със сигурност е човек. Това там е стъпало.
— А, вярно. Как е било открито тялото?
— Онзи там го е открил. — Северард кимна с глава към един градинар, който седеше недалеч, пребледнял, пред локва засъхващ бълвоч в тревата. — Точно тук, сред дърветата. Изглежда онзи, който е сторил това, е искал да го скрие в храстите. И се е случило неотдавна. Трупът е пресен. Прав си — почти не мирише и са го накацали едва няколко мухи. Съвсем пресен, сигурно е от през нощта. Можеше с дни да не бъде открит, ако някой не беше поръчал да се окастрят тези дървета. Спирали слънцето, или нещо такова. Виждал ли сте подобно нещо?
Глокта вдигна рамене.
— В Англанд, преди ти да дойдеш. Един от затворниците се опита да избяга. Силите му стигнаха само за няколко мили, преди да го довърши студът. После мечките се бяха погрижили за трупа. Беше грозна картина, но далеч не така отвратителна като тази.
— Не мога да си представя какво е да измръзнеш до смърт, не и в нощ като последната. Беше горещо като в ада.
— Ммм — каза Глокта. Ако приемем, че адът е горещ. Аз винаги съм си мислел, че е студен. Студен като лед. — При всички положения, в Агрионт има няколко мечки. Някаква представа за самоличността на това… — Той посочи с бастуна си към останките в храстите — … на този човек?
— Никаква.
— Някой да липсва? Някой да е обявен за изчезнал?
— Аз поне не знам за такъв.
— Значи нямаме никаква представа коя е жертвата, така ли? Защо тогава такъв интерес? Нямаме ли си някой магус самозванец, когото да следим?
— Именно. Новите им стаи са ей там. — Облечената в ръкавица ръка на Северард посочи сградата на не повече от двайсет крачки от мястото. — Следих ги, когато изникна този проблем.
— Разбирам. — Глокта го погледна озадачено. — Предполагаш, че има връзка с тях, така ли? — Практикът повдигна рамене. — Тайнствени посетители посред нощ, отвратителни убийства на самия им праг? Май нашите гости привличат около себе си бедите, както лайното — мухи.
— Хм — каза Северард и пропъди една муха. — Поразрових се за другото, което ми бяхте поръчали. Банкерите. Валинт и Балк.
Глокта вдигна поглед.
— Така ли? И?
— Не открих много. Стара банка. Много стара и много уважавана. Репутацията им сред търговците е непоклатима. Имат клонове из Мидърланд, Англанд, Старикланд, Уестпорт и Дагоска, че дори и извън Съюза. Влиятелни хора са, няма спор. Всякакви хора им дължат пари. Странно обаче, изглежда никой не познава лично нито Валинт, нито Балк. Но пък, кой ги знае банките? Обичат тайните. Искате ли да разровя по-надълбоко?
Може да е опасно. Много опасно. Задълбаеш ли много навътре, може да се окаже, че дълбаеш собствения си гроб.
— Не. По-добре да не задълбаваме. Засега. Но не спирай да се ослушваш.
— Ушите ми са вечно наострени, шефе. Между другото, за кого сте в Турнира?
Глокта погледна въпросително практика.
— Как можеш да мислиш за подобни неща с това пред очите?
Практикът повдигна рамене.
— Че какво му пречи? — попита той. Глокта погледна отново усуканото тяло. Ами да, какво му пречи, по-лошо няма накъде да стане. — Е, хайде де, Лутар или Горст?
— Горст. Надявам се да накълца на парчета онова нагло копеле.
— Сериозно ли? Хората разправят, че бил просто един тромав вол, ама извадил късмет да стигне до финала.