Под купола 1 част

Докато Готвача се взираше в лицето на Христос по време на кървавия залез, градският съветник Андрея Гринъл седеше на дивана си и се опитваше да чете. Генераторът ѝ бе спрял… но дали изобщо бе работил? Не можеше да си спомни. Тя обаче имаше една специална част „Майти Брайт Лайт“, която сестра ѝ Роуз бе пъхнала в чорапа ѝ последната Коледа. Досега не ѝ се беше удала възможност да я използва, ала ето че лампичката си работеше без проблеми. Защипваш я за книгата си и я включваш. Просто като детска игра. Така че светлината не беше проблем. За разлика от думите. Те се гърчеха неистово по страницата, като понякога дори разменяха местата си една с друга, и прозата на Нора Робъртс (която обикновено бе кристално ясна) губеше всякакъв смисъл. Обаче Андрея не се отказваше, защото не можеше да измисли какво друго да прави.

Къщата вонеше, въпреки че прозорците бяха широко отворени. Страдаше от стомашно разстройство, а казанчето на тоалетната вече не работеше. На всичкото отгоре умираше от глад, а не можеше да сложи и хапка в устата си. Около пет следобед опита да хапне един сандвич — най-безобиден сандвич със сирене, — и само броени минути по-късно го повърна в кухненското кошче за смет. А само като се сетеше какви усилия положи, за да го изяде… Потеше се обилно — вече бе сменила всичките си дрехи и вероятно съвсем скоро щеше да се наложи отново да ги смени, стига да успееше да го стори, — а краката ѝ не спираха да треперят конвулсивно.

„Неслучайно казват, че трябва да сриташ отзад лошия навик — помисли си тя. — И като гледам, няма да мога да отида на извънредното събрание, ако Джим все още държи да проведем такова.“

Но може би това бе за предпочитане, като се имаше предвид как бе протекъл последният ѝ разговор с Големия Джим и Анди Сандърс. Вероятно ако се появеше, щяха да продължат да я тормозят и изнудват. Да я карат да прави неща, които не иска да прави. Ето защо беше най-добре да стои настрана, докато не се изчисти от тези… от тези…

— Лайна — процеди тя и отметна мокрите кичури от челото си. — Трябва да разкарам тези шибани лайна от организма си.

И когато дойдеше на себе си, щеше да се изправи срещу Джим Рени. Отдавна отлагаше този сблъсък. Обаче този път нямаше да се скатае, независимо от болките в гърба, които я измъчваха с удвоена сила без оксиконтина (честно казано, очакваше страданието да е по-голямо, така че бе относително приятно изненадана). Ръсти искаше да ѝ предпише метадон. Метадон, за бога! Хероин под друго име!

„Не се заблуждавай, че ще мине леко — беше ѝ казал Евърет. — Може да започнеш да получаваш пристъпи.“

За съжаление беше споменал и че това може да продължи десет дни, което ѝ се струваше твърде много. Не знаеше дали ще може да издържи. Не и с този ужасен Купол над града. Обаче трябваше да се справи. След като реши да действа така, изхвърли всичките си хапчета — плюс метадона и последните таблетки оксиконтин, които откри в чекмеджето на нощното си шкафче — в тоалетната. След две пускания на водата от медикаментите не остана и следа, в резултат на което сега Андрея трепереше на дивана си и се опитваше да се убеди, че е взела правилно решение.