Чистота

Луси се завъртя, свали слънчевите ми очила и притисна лице към моето. Гримът ѝ миришеше на пастел.

– Някой губил ли си е девствеността с катерица?

– Не се знае – отвърнах аз.

– Дали изобщо ще се брои?

Тя пъхна език в устата ми, а след това ме придърпа към леглото. Сексът с катеричка с полюшващи се под детската пижама страхотни гърди доста ме изкушаваше, а и някак си не ми пукаше за Анабел, интуитивно си давах сметка, че заиграването с някой друг може да се отрази благоприятно на свалката с нея. Но когато Луси насочи ръката ми под ластика на долнището с думите: „Хайде, пипни малкото космато животинче“, нямаше как да не зърна нейната лиготия през смаяните очи на Осуалд, чиято личност ме подсети за Анабел, нейните категорични оценки, ококорените ѝ очи на обесник, и това ме накара да се дръпна. Изправих се и си сложих очилата.

– Съжалявам.

Луси до такава степен беше прегърнала плановия си подход към секса, че не показа, а може би дори и не изпита, никаква обида.

– Няма нищо – каза тя. – Не е задължително да продължаваме с това, за което още не си готов.

Усещах миризмата на пудра от лицето си, сигурно изглеждах, все едно съм ял лайна. Отидох в банята да се измия и установих, че е останало едно голямо кафяво петно на яката на ризата ми, единствената ми официална риза.

Долу бяха пуснали „Кинг Кримсън“, любимата група на Боб. Анабел я нямаше. Осуалд стоеше край входната врата със Златната среда, който държеше купчина брошури, прихванати с ластик.

– Нашият приятел е публикувал сборник със стихотворения – обясни Осуалд.

– Поезията трябва да е безплатна – обади се Златната среда и ми връчи една книжка. – Това е подарък.

– Прочети му първото – подкани го Осуалд. – Харесва ми жизнерадостното настроение.

– „Босите ми пети шляпат в черната пролетна кал – зарецитира Златната среда. – Земята е ПЪРДЯЩА ВЪЗГЛАВНИЦА!

– Ето това е – кимна Осуалд. – Връх на поетическия въздух под налягане.

– Виждали ли сте Анабел? – попитах аз. – Анабел Леърд?

– Току-що си тръгна.

– С джинсовото яке?

– Същата.

Изскочих на улицата. Щом стигнах на ъгъла с Маркет Стрийт, мярнах Анабел на следващото кръстовище, чакаше светофара. Струваше ми се, че в рамките само на половин час тя се беше превърнала в човека, когото очите ми винаги ще търсят. Тя сигурно беше чула как тичам след нея, но дори когато я настигнах, не ме погледна.

– Как можа да си тръгнеш? – попитах аз, задъхан. – Без да поговорим.

Анабел извърна лице настрани.

– Защо си толкова сигурен, че искам да говоря с теб?

– Нападна ме разгонена катерица. Извинявай.

– Може да се върнеш. Тя изглежда твърдо решена да те вкара в леглото си. Явно заради теб не вървят нещата с майстора. Като го видях с онези безумни рога, си помислих, че изобщо не си дава сметка колко добре му пасват.