Чистота

Анабел се намръщи.

– Само че идеята беше моя. Не твоя.

– Опитвам се да ти се реванширам.

– Първо трябва да се разбере дали тази наденица се произвежда от „Маккаскил“.

– Казах ти вече, наденицата е наследство от германските преселници. А и освен това аз първи се сетих за нея.

Тя се спря на тротоара и се обърна към мен.

– Така ли ще бъде оттук насетне? Ще се съревноваваме? Точно от това изобщо нямам нужда.

Зарадвах се, че Анабел говори за нас, сякаш имаме бъдеще, но същевременно се притесних, че това може да е нещо, от което тя няма нужда. Някак си още от първия момент решението беше в нейните ръце. Моят интерес към нея тихомълком беше приет за даденост.

– Ти си човекът на изкуството – казах аз. – Аз съм журналистът.

Погледът ѝ обходи лицето ми.

– Красив си – рече тя с известна неприязън. – Не съм сигурна дали мога да ти вярвам.

– Добре – отвърнах засегнато. – Благодаря, че ми показа Томас Икинс.

– Извинявай. – Анабел потърка чело с ръкавицата си. – Не се засягай. Просто изведнъж ме заболя главата, трябва да се прибера.

Когато се върнах в общежитието, се поколебах дали да не ѝ се обадя да я чуя как е, но още ме пареше от нейното „Красив си“, а и срещата ни беше толкова далеч от това, на което се бях надявал, от бленуваното продължение на телефонния ни разговор, че стрелката на сексуалния ми компас се беше завъртяла обратно към Луси и нейния план. Напоследък майка ми беше започнала да ме предупреждава да не повтарям нейната грешка да си загубя ума по някоя рано-рано, първо трябвало да помисля за кариерата си, което за нея означаваше първо да натрупам пари и след това спокойно да мога да избирам най-скъпата къща и така нататък, а определено нямаше никаква опасност да си загубя ума по Луси.

По време на вечерното ми неделно обаждане в Денвър споменах, че съм ходил в Художествения музей с една от наследничките на „Маккаскил“. Това беше проява на слабост от моя страна, ала ме гризеше усещането, че с неуспеха си да завържа нужните приятелства в университета съм разочаровал майка ми. Рядко можех да споделя нещо, което да я разведри.

– Харесваш ли я? – попита тя.

– Ами... да.

– Баща ти имаше един приятел, Джери Нокс, цял живот работи за „Маккаскил“. Там спазват най-високите етични принципи. Само в Америка човек може да намери такава компания...

Подготвих се за поредната лекция. След смъртта на татко майка ми беше станала ужасно мрънкало, сякаш се опитваше да запълни празнотата в живота си с пустословие. Освен това боядисваше косата си в жълтеникавосиво, за да изглежда по-стара и да прилича повече на вдовица, макар че беше само на четиресет и четири и аз още се надявах, че ще се омъжи отново, като този път, след съответния период на траур, избере някой богаташ с консервативни възгледи. Не че тя тъгуваше видимо. По-скоро беше ядосана на баща ми и на „безсмислената“ му смърт. На мен и на сестрите ми се беше паднало да бъдем съкрушени от самолетната катастрофа. По това време вече бях смекчил отношението си към татко и когато пристигнах в залата в училището за възпоменателната служба и видях изпълнилото я множество от колеги и бивши ученици, се почувствах горд, че съм син на човек, който искрено се опитваше да хареса всеки срещнат. Говориха и двете ми сестри и техните прочувствени словоизлияния като че ли бяха насочени срещу вдовицата, която седеше до мен, гризеше устни и се взираше право напред. Очите ѝ си останаха сухи до края на възпоменателната служба. „Той беше много добър човек“, каза тя.