Шогун

— Вие сте много смела и аз ви благодаря. Стрелите не полетяха, защото ме защитихте откъм гърба.

— Всичко е божия воля.

— Вие сте не само смела, но и много красива.

Тя замълча. Никой не ме е наричал красива, помисли си, никой!

— Не съм нито смела, нито красива. Красиви са мечовете. Красива е честта.

— И смелостта е красива, а вие притежавате огромна смелост.

Марико отново не отговори нищо. Припомняше си утрото, лошите си мисли и думи. Как е възможно един човек да бъде тъй смел и същевременно тъй глупав, тъй нежен и в същото време жесток, толкова сърдечен и така отблъскващ? Анджин-сан прояви невиждана храброст, като отклони вниманието на Ишидо от носилката, показа се безкрайно умен и проницателен, щом се сети да се престори на луд и да измъкне Торанага от клопката. Колко е мъдър нашият господар, как добре е замислил бягството си! „Внимавай, Марико, не мисли за този чужденец, мисли само за господаря си. Спомни си колко е грешен и обуздай влажната топлина в слабините си, каквато не си усещала никога преди — топлината, за която говорят куртизанките и която е описана в книгите.“

— Вие също сте безкрайно смел — каза тя най-сетне и обърна на португалски. — Много се изморявам, като говоря на латински.

— В училище ли сте го учили?

— Не, Анджин-сан, по-късно. След като се омъжих, живях доста време в най-северния край на страната. Бях сама, ако не се смятат прислужниците и селяните, а единствените книги наоколо бяха на португалски и латински — граматики, религиозни книжлета и Библията. Като учех езиците, времето минаваше бързо и приятно. Бях много щастлива.

— Къде беше съпругът ви?

— На война.

— Колко време бяхте сама?

— Една наша поговорка казва, че времето може да е като скреж или мълния, или сълза, или обсада, или буря, или залез, или дори като скала.

— Мъдра поговорка. Португалският ви е много добър, сеньора. Както впрочем и латинският ви, Говорите по-добре и от мен.

— Какъв ласкател сте, Анджин-сан.

— Говоря хонто!

— Хонто е хубава дума. Хонто е, че един ден в селото дойде християнски свещеник. Двамата с него бяхме като изгубени души. Той живя там четири години и много ми помогна. Радвам се, че говоря добре. — В гласа и нямаше капка суетност. — Баща ми настояваше да уча чужди езици.

— Защо?

— Казваше, че трябва да познаваме дявола, с когото ни предстои да се борим.

— Мъдър човек.

— Не, никак дори.

— Защо?

— Един ден ще ви разкажа цялата история. Много е тъжна.

— Защо останахте сама една скала време?

— Не искате ли да си починете? Предстои ни дълъг път.

— А вие не искате ли да се качите в носилката? — Той отново понечи да стане, но тя поклати глава.

— Не, благодаря, останете в носилката. Приятно ми е да вървя.