Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
Когато на другия ден ездачите се събраха за разходката, Гай Марий се държа изключително коректно с Публий Клавдий Пулхер — мургав младеж с доста гузен вид; личеше си, че му се иска да е всякъде другаде, но не и в присъствието на Третия основател на Рим. Марий застана начело на групата редом с Цина, зад тях яздеха легатът на Цина Марк Цецилий Корнут и малкият Цезар, а нататък следваше целият кадетски състав. След като се убеди, че никой, освен него не познава околността, Луций Декумий пое водачеството на малката дружина.
— На километър-два оттук има едно място, откъдето се вижда цял Рим — предложи той на участниците в малката експедиция. — Тъкмо разстояние за Гай Марий.
— Че ти откъде познаваш района около Тибур? — попита го недоверчиво Марий.
— Бащата на майка ми е родом оттук — отвърна му Декумий и поведе ездачите нагоре по тясна пътека, която стръмно се изкачваше към неизвестното.
— Никога не съм предполагал, че в кръчмарското ти тяло има и един селски кокал, Луций Декумий.
— И съвсем правилно, Гай Марий — не се обиди ни най-малко водачът на групата. — Но нали знаеш какви са жените? Навремето майка ни ни водеше цялото семейство насила в Тибур.
Времето беше ясно, слънцето печеше, неприятен вятър галеше лицата на ездачите и довяваше шума от водите на Анио в близкото дефиле. Луций Декумий нарочно наложи съвсем бавна крачка и никой не усети колко бързо мина времето. Ако не беше радостта на Марий от все новите изминати триста метра, останалите навярно биха умрели от скука. Публий Клавдий Пулхер бе предполагал, че срещата му с бащата на малкия Марий ще се окаже буреносна, но сега трябваше да се увери, че напразно се е тревожил. Лека-полека душата му се поотпускаше и той се заговори с двамата други кадети, докато Цина постоянно наглеждаше Марий в подозрение няма ли всеки момент да потърси контакт с обвинителя на сина си. Иначе не можеше да си обясни тази безсмислена езда из пущинака. И понеже сам беше баща, много добре си представяше как би реагирал, ако синът му попадне в подобно положение.
— Ето! — заяви с нескрита гордост Луций Декумий, като дръпна юздите на коня си и остави ездачите зад себе си да го подминат. — Гледката си струва разходката, нали?
И тя наистина си струваше. Групата се бе озовала на малка, равна поляна насред планинския склон. Точно пред тях някакъв земен катаклизъм беше отцепил огромен къс от планинската маса и в краката им се спускаше напълно отвесно няколко десетки метра пропаст. Виждаше се почти цялата синьо-бяла змия, представляваща Анио, която идваше някъде от север и се вливаше пред очите на групичката във водите на Тибър. А малко след точката, където двете реки се пресичаха, се разкриваше самият Рим — пъстра мозайка от червени керемидени покриви й боядисани в ярки цветове каменни стени, между които тук и там издигаше по някоя статуя или храмов фронтон. Ясното небе позволяваше да се видят чак отблясъците на Тосканско море в далечината, които създаваха впечатлението за някакво сребристо острие, разрязващо хоризонта.
— Намираме се на неколкостотин метра над Тибур — съобщи Декумий и скочи от коня си, за да почине.
— Колко малък изглежда градът ни оттук! — учуди се Цина, без да може да откъсне поглед от панорамата.
Всички без Луций Декумий се придвижваха напред да видят по-добре вечния град и лека-полека ездачите се омесиха. Решен за нищо на света да не остави Марий да разговаря с Публий Клавдий, Цина умишлено поведе и своя, и неговия кон далеч от тези на кадетите.
— О, погледнете! — посочи Цезар някъде пред себе си и срита коня си да стои на едно място. — Акведуктът над Анио! Като някаква играчка! Не е ли красиво?
Думите му бяха отправени най-вече към Публий Клавдий, който изглеждаше не по-малко от Цезар очарован от гледката.
Двамата се приближиха, колкото им позволиха животните, до ръба и хем се загледаха Рим, хем се споглеждаха помежду си и се усмихваха.