Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
Под ръководството на Луций Декумий братството на кръстопътя водеше и доста дейности, нямащи нищо общо с официалния му статут. Когато чичото на Аврелия Марк Аврелия Кота — неин втори баща — бе закупил от нейно име инсулата вместо семейна зестра, красивата, но строга и безкомпромисна хазяйка скоро се убеди, че хората, които подслонява под покрива си, са дребни изнудвачи, изкарващи пари от тормоза над местните търговци и занаятчии. На това си деяние те самите викаха „закрила от уличен вандализъм и злонамерена конкуренция“. Аврелия бързо сложи точка на дейността на колегията, но само на локално равнище: Луций Декумий и приятелчетата му преместиха интересите на дружеството към други квартали на Субура, където Аврелия нямаше познати.
Та почти по същото време, когато Аврелия се нанесе в инсулата си, Луций Декумий си бе открил и друго поприще, което хем отговаряше на нрава му, хем пълнеше кесията му: за добро или за лошо той стана наемен убиец. Макар че повечето му подвизи си оставаха плод на хорското въображение, повечето му познати го смятаха за виновник в поне няколко политически и делови убийства, свързани с местни и чуждестранни интереси. Това, че никой не го безпокоеше — още по-малко не мислеше да го извика пред съда, — се дължеше на таланта и дързостта му. Никога не се бяха намирали улики срещу него. И все пак Луций Декумий не само не се отричаше от дейността си, но дори умишлено поддържаше реномето си на убиец; иначе според собствените му думи никой повече нямало да потърси услугите му. Някои от най-нашумелите убийства в града той публично отричаше да са негово дело и хората пак му вярваха. Такъв беше случаят със заколението на Азелион. Декумий често повтаряше, че преторът е бил убит от празноглав аматьор, който имал наглостта да заплаши живота на всички свои съграждани, убивайки римски авгур в жречески одежди, при това в момент на възлияние към боговете. Също така отричаше да има пръст в преждевременната смърт на Квинт Цецилий Метел Нумидик; колкото и сам да разправяше, че Прасчо е бил отровен, той всеки път добавяше, че отровата е женско оръжие и на него би му било под достойнството да го използва.
Декумий се беше влюбил в Аврелия от пръв поглед; не ставаше дума нито за плътска страст — както усилено твърдеше, — нито дори за някакви платонически чувства, а по-скоро за вродена симпатия към сродна душа; освен това тя беше смела, интелигентна и решителна — все качества, които той приписваше и на себе си. Затова предложи на хазяйката си своята пълна подкрепа. Когато децата й пораснаха достатъчно, за да излизат сами на улицата, пак Луций Декумий беше зоркият страж, който не ги изпускаше от погледа си. За него малкият Цезар се бе превърнал в кумир и макар да не го признаваше, го обичаше много повече от двамата си родни синове, които рече бяха на възраст да научат занаята на баща си. В продължение на години пазителят на кръстопътя пазеше и красивото си съседче, прекарваше цели часове да разговаря с него, учеше го как да уважава събратята си от висшите слоеве на обществото и в същото време го просветяваше в тайните на охранителните дружества и наемните убийци. Малкият Цезар се оказваше възприемчив ученик и за едното, и за другото, и за третото. Той знаеше, че един римски патриций не може да си позволи маниерите на необразования човек от четвъртата класа, особено ако е по призвание уличен кръчмар. Всяка жаба да си знае гьола, напомняше на приятеля си Декумий. Но това не беше причина двамата да не дружат. Още по-малко да не се обичат.
— Ние, римската беднотия, сме все разбойници по душа — беше обяснил веднъж Луций Декумий на Цезар. — Иначе няма как, ако искаме да се храним добре и да командваме трима-четирима роби, от които поне един да има здрав гъз за туй-онуй. Дори да разбирахме от търговия, а не съм чул някой от нас да разбира, няма откъде да се сдобием с капитал, нали така? Не, всеки си крои шапката според главата — винаги съм го твърдял и ще продължавам да го твърдя. — Тогава той бе сложил пръст на устните си и се бе усмихнал с грозните си зъби. — Но за това нито думичка, Гай Юлий! Нито думичка пред никого! Най-вече пред скъпата ти майчица.
Тайната наистина беше запазена и продължаваше да е пазена. Колкото и добре да познаваше сина си Аврелия, и тя не можеше да си представи колко неща знае той за живота.
Към полунощ каручката, теглена от четирите запотени мулета, достигна лагера на римската армия встрани от селцето Тибур. Без дори да му стане неудобно, Гай Марий веднага вдигна бившия претор Луций Корнелий Цина от леглото.