Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Така ли? — учудва се тя. — Още не.
— О, извинявай — казвам аз. — Това вероятно е станало чак догодина.
Разговорът тече все в този дух. Кръжим, заобикаляме онова, което знаем и от което трябва да предпазим Клер и Алба — да не го узнаят и те. След известно време по-голямата Алба обронва глава върху ръцете си на масата.
— Уморена ли си? — пита я Клер.
Тя кима.
— Хайде да тръгваме — казвам аз на Клер.
Плащаме и гушвам Алба, която се е отпуснала и почти заспива в ръцете ми. Клер грабва малката Алба, която е превъзбудена от толкова много захар. След като се качваме на колата и потегляме по Линкълн Авеню, Алба изчезва.
— Върна се — казвам аз на Клер.
Известно време тя ме гледа в огледалото за обратно виждане.
— Върнала се е къде, тате? — пита Алба. — Къде?
По-късно
Клер: Накрая успях да убедя Алба да подремне. Хенри седи на леглото ни, пие уиски и гледа през прозореца едни катерички, които се гонят около обвитата в лоза беседка. Отивам и сядам до него.
— Ей — казвам му.
Хенри ме поглежда, прегръща ме и ме притегля към себе си.
— Ей — повтаря той.
— Ще ми кажеш ли защо бяхте толкова потайни? — питам го аз.
Хенри оставя уискито и започва да разкопчава ризата ми.
— Може ли да не ти казвам?
— Не, не може.
Аз пък разкопчавам катарамата на колана му и копчето на джинсите.
— Сигурна ли си?
Той ме целува по шията.
— Да.
Плъзгам ципа надолу, прокарвам длан под ризата на Хенри, по корема му.
— А всъщност не искаш да знаеш.
Хенри ми диша в ухото и го облизва по края. Аз треперя. Той съблича ризата ми, разкопчава сутиена. Гърдите ми увисват и след като лягам по гръб, аз гледам как Хенри смъква джинсите, бельото и ризата си. Качва се на леглото и аз му казвам:
— Чорапите.
— А, да.
Той изува и чорапите. Двамата се гледаме.
— Само се опитваш да отклониш вниманието ми — заявявам му аз.
Хенри ме милва по корема.
— Опитвам се да отклоня своето внимание. Ако успея да отклоня и твоето, това вече ще ми бъде допълнителна награда.
— Трябва да ми кажеш.
— Не, не трябва.
Той обхваща гърдите ми с ръце, прокарва палци по зърната.
— Ще си помисля най-лошото.
— Давай.
Надигам дупе и Хенри смъква джинсите и бельото ми. Яхва ме, надвесва се над мен, целува ме. „О, боже — мисля си аз, — какво ли е? Кое е най-лошото?“ Затварям очи. Спомен: Ливадата, студен ден от детството ми, аз тичам през мъртвата трева, чула съм някакъв шум, Хенри е ме е повикал по име…
— Клер! — Той хапе леко устната ми. — Къде си?
— В 1984 година.
Известно време Хенри мълчи, после казва:
— Защо?
— Според мен се случи по онова време.
— Какво се е случило по онова време?
— Нещото, за което те е страх да ми кажеш.
Хенри се претъркулва, слиза от мен и двамата лягаме един до друг.
— Разкажи ми — приканва той.
— Беше рано. Ден през зимата. Татко и Марк бяха излезли на лов. Аз се събудих, стори ми се, че ме викаш, изтичах на ливадата и вие с татко и Марк гледахте нещо, но татко ми каза да се прибирам и аз така и не видях какво.
— О!
— Върнах се по-късно през деня. На едно място тревата беше цялата в кръв.
Хенри не казва нищо. Стиска устни. Аз обвивам ръце около него, притискам го до себе си. Казвам:
— Най-лошото…
— Мълчи, Клер.
— Но…
— Шшшт!
Навън все още е златен следобед. Вътре ни е студено и сме се притиснали един до друг, за да се стоплим. Алба спи в леглото си и сънува сладолед, сънува малките, изпълнени със задоволство сънища на тригодишното дете, а една друга Алба сънува някъде в бъдещето как прегръща баща си, за да се събуди и да види… какво?
Случката в подземния паркинг на Мънро стрийт
Понеделник, 7 януари 2006 година
(Клер е на 34 години, Хенри — на 42)
Клер: Потънали сме в дълбок ранноутринен зимен сън, когато звъни телефонът. Будя се рязко, със свито сърце, и виждам, че Хенри е там, до мен. Той се пресяга през мен и вдига. Аз поглеждам часовника: 4:32 часът, призори е.
— Да — казва Хенри. Слуша дълго, цяла минута. Аз вече съм съвсем будна. Върху лицето на Хенри не се чете нищо. — Добре. Стой там. Тръгваме веднага.