Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Извинявай. Та какво ми казваше?
Шарис изглежда уплашена и малка.
— Хенри — проронва тя. — Кажи ми.
— Да ти кажа какво, Шарис?
— Кажи ми, че няма да ходиш никъде. Кажи ми, че Клер не иска Гомес. Кажи ми, че всичко ще бъде наред. Кажи ми, че всичко това са празни дрънканици, и аз не знам… кажи ми просто какво става!
Гласът й трепери. Тя слага длан върху ръката ми и аз трябва да се насиля, за да не я дръпна.
— Всичко ще бъде наред, Шарис. Наистина. — Тя ме гледа втренчено, не ми вярва, а страшно й се иска. Аз се облягам на стола. — Гомес няма да те изостави.
Шарис въздиша.
— А ти?
Аз мълча. Тя ме гледа очаквателно, после навежда глава.
— Хайде да си ходим — казва накрая и ние ставаме.
Неделя, 12 юни 2005 година
(Клер е на 34 години, Хенри — на 41)
Клер: Слънчев неделен следобед е, влизам в кухнята и заварвам Хенри да стои на прозореца и да гледа задния двор. Вика и мен. Заставам до него и поглеждам. Алба си играе на двора с някакво по-голямо момиченце. То е на около седем години. С дълга черна коса е и е босо. Облечено е в мръсна тениска с емблемата на „Къбс“. И двете седят на земята с лице една към друга. Момичето е с гръб към мен. Алба му се усмихва и размахва ръце, все едно лети. Момиченцето клати глава и се смее.
Поглеждам към Хенри.
— Кое е това дете?
— Това е Алба.
— Да, но кое е момиченцето с нея?
Хенри се усмихва, но веждите му се сключват, така че в усмивката му има нещо тревожно.
— Това, Клер, е Алба вече като по-голяма. Пътешества във времето.
— Господи!
Взирам се в момичето. То се обръща и сочи къщата, аз виждам бърз профил, сетне момиченцето пак поглежда в другата посока.
— Да отидем ли и ние там?
— Не, тя се чувства прекрасно. Но ако двете решат да дойдат тук, ще го направят.
— Бих искала да се запозная с нея…
— По-добре недей… — подхваща Хенри, но още преди да се е доизказал, двете Алби скачат и хванати за ръце, се втурват към задната врата.
Нахълтват със смях в кухнята.
— Мамо, мамо — казва моята Алба, тригодишната Алба, която сочи, — виж! Голямо момиче Алба.
Другата Алба също се усмихва и поздравява:
— Здравей, мамо.
И аз се усмихвам и отвръщам:
— Здрасти, Алба.
После тя се обръща и вижда Хенри, и възкликва:
— Татко!
Завтича се към него, прегръща го и се разплаква. Хенри ме стрелва с поглед, надвесва се над Алба, като я люшка, и й прошепва нещо в ухото.
Хенри: Клер е пребледняла като платно, стои и ни гледа, както държи за ръка малката Алба, Алба, която е зяпнала изумена по-голямото си Аз, а то се е вкопчило в мен и хлипа. Навеждам се към Алба и прошепвам в ухото й:
— Не казвай на майка си, че съм починал, чу ли?
Алба ме поглежда, по дългите й мигли са се закрепили сълзи, устните й треперят, тя кима. Клер й подава хартиена кърпичка и й казва да си избърши носа, после я прегръща. Алба се оставя да я отведат да си измие лицето. Малката Алба, Алба от настоящето, се хваща с две ръце за крака ми.
— Защо, тате? Защо тя е тъжна?
За щастие не се налага да отговарям, тъй като Клер и Алба са се върнали: Алба е облечена в една от тениските на Клер и в чифт мои шорти. Клер казва:
— Ей, хора! Защо да не идем да хапнем сладолед?
Двете Алби се усмихват, малката Алба танцува в кръг около нас и крещи:
— Лед, лед, лед, сладолед!
Натоварваме се на колата, Клер е зад волана, тригодишната Алба е на предната седалка, а седемгодишната — с мен на задната. Тя се навежда към мен и аз я прегръщам. Всички мълчим, само малката Алба възкликва:
— Виж, Алба, кученце! Виж, Алба, виж.
Докато накрая по-голямото й Аз отвръща:
— Да, Алба, виждам.
Клер ни откарва в „Зефир“, настаняваме се в сепаре с лъскави сини пластмасови столове и масичка и поръчваме две мелби върху разполовен банан, шоколадов и ванилов сладолед с шоколадови пръчици. Момичетата изсмукват мелбите като прахосмукачки, ние с Клер не бързаме със сладоледите и не се поглеждаме. Клер казва:
— Какво става, Алба, в твоето настояще?
Алба ме стрелка с очи.
— Нищо особено — отвръща тя. — Дядо ме учи да свиря Втори концерт за цигулка на Сен-Санс.
— Участваш и в училищна пиеска — напомням аз.