Ключът на Соломон

— О, значи, си се свестила в линейката…

Седнала до леглото, Мария Флор слушаше разговора.

— Няма такова нещо — намеси се тя. — Аз бях там и видях всичко. Дона Граса лежеше със затворени очи в линейката и сърцето й бе спряло. Парамедикът се опитваше да я реанимира по време на цялото пътуване. Но без успех. Мониторите отчитаха прави линии. Сърцето й не функционираше, сигурна съм.

— Но в това няма логика — възрази Томаш. — Щом майка ми си спомня, че лекарят я е реанимирал, това означава, че е била в съзнание и с отворени очи — обясни той като човек, който твърди нещо очевидно. — В противен случай как е видяла, че той й прави сърдечен масаж и ти стоиш зад него?

В отговор на това възражение директорката на старческия дом махна с ръка към пациентката.

— Дона Граса, разкажете останалото.

Лицето на старицата изглеждаше така спокойно, сякаш тази сутрин не бе преживяла сърдечен арест и не бяха обявили смъртта й.

— По едно време вратата на линейката се отвори и ме сложиха на носилка с колела. Появиха се още хора с бели престилки, които ме закараха в някаква сграда, предполагам, болницата. Около мен имаше и други бели престилки, настана суматоха и в един момент се озовах в зала, пълна с машинарии.

— Залата за реанимация — поясни Мария Флор. — Отново напомням, че видях как я вкарват вътре и тя несъмнено беше в безсъзнание.

Дона Граса прокара пръсти през косата си, опитвайки се напразно да я приглади.

— Точно тогава станах от тялото си.

— Моля? — прекъсна я Томаш. — Станала си?

— Не, всъщност не. Лежах на една кушетка, до мен имаше друг лекар и две сестри. Но не знам как точно да го обясня, случи се така, че излязох от тялото си…

— Как така си излязла?

Дона Граса сви рамене, сякаш нямаше обяснение, а просто отбелязваше фактите.

Не знам. Усетих, че съм във въздуха, и просто излязох от тялото си. Не знам как да го обясня с други думи. Озовах се на тавана на залата, наблюдавайки тялото си върху кушетката, а лекарят и сестрите се суетяха около мен. По едно време мъжът удари коляното си в ръба на някакъв шкаф и извика от болка горкичкият. Беше неописуема бъркотия, но сред всичко това аз успях да чуя какво си говорят.

— Така ли? Какво точно чу?

— О, знам ли! — засмя се тя. — Честно казано, не разбрах много добре. Говореха на онзи неразбираем медицински език, който лекарите понякога използват, сещаш ли се? — Тя преправи гласа си, сякаш имитираше някого. — Подай ми не знам си колко, подготви не знам си какво, погледни какво показва кардио нещото си, тя не реагира на това-онова… ей такива работи. След това докторът притисна гърдите ми и натисна няколко пъти точно като по филмите…

— Добре, разбрах — отстъпи синът й. — Значи, си имала усещането, че наблюдаваш всичко това от тавана. — Какво стана после?

— Продължих да се издигам все по-високо, докато изведнъж всичко стана тъмно и влязох в нещо като тунел. Тогава видях светлина в дъното, сякаш идва метрото…