Легендата [bg]

7

Според легендите Валенда е построена върху отломките на древния град Алкара, дома на орисиите, изобразявани в тестетата на съдбата. Построили били града с магията си. Магия толкова стара и плътна, че дори след като орисиите изчезнали, светликът на заклинанията им останал и до днес огрява с несекващия си блясък хълмовете на столицата толкова ярко, та нощем градът се вижда от всички краища на Меридианната империя.

Тела не знаеше колко истина има в този мит, но още щом зърна пристанището на Валенда по здрач, реши да му повярва безрезервно.

Виолетов залез обагряше всичко в пурпурни сенки, ала светът пред нея въпреки това грееше в светлина, от върховете на древните руини с техните изронени колони и тежки арки, до вълните, които се плискаха в борда на „Изумруд“. Паянтовите кейове на Трисда бяха като чупливи кости в сравнение с масивните оживени пристани, които виждаше сега, приютили клипери и шхуни с развети знамена, зелени като русалки. След капитаните имаше и много жени с къси кожени поли и ботуши до бедрата.

Тела още не беше слязла от кораба, а вече усещаше, че се влюбва в града.

Вдигна глава да погледне нагоре и въображението й се развихри.

Чувала бе, че във Валенда има небесни карети, които летят над града като птици, но да ги види с очите си беше съвършено друго. Те се движеха по тъмнеещото лавандулово небе с изяществото на шарени облаци, досущ игриви капки в орхидеено, топазено, пурпурно, люляково, ментово и още куп други цветове. Е, не летяха, по-скоро се плъзгаха по дебели кабели, които свързваха кварталите на града.

— Хайде — подкани я Скарлет, стиснала ръката на Джулиан в началото на пълния с хора кей. — Изпратили са ни небесни карети, с които да стигнем до двореца. Не се мотай, че ще ги изпуснем.

Корабът им бе пристигнал с известно закъснение и сега всички се бяха разбързали. Отвсякъде долитаха „прощавай“ и „я по-внимателно“. Тела подтичваше в опит да не изостане, стиснала в ръце малкия си куфар с парите и Оракула.

— Извинете. — В края на кея се бе появила тъничко момче, облечено като пратеник. — Вие ли сте госпожица Донатела Драгна?

— Да — отговори Тела.

Пратеникът й махна да го последва към купчина варели в края на друг кей.

Тела не помръдна. Може и да не вярваше докрай на историите, които се разказваха за Валенда — какви опасности криел градът за само момиче, — но знаеше колко лесно може да изчезне човек на пристанище. Достатъчно бе някой да те завлече на кораб и да те хвърли в трюма му, докато никой не гледа.

— Трябва да настигна сестра си — каза тя.

— Моля ви, госпожице, не бягайте. Ако си тръгнете, няма да ми платят. — Младият пратеник протегна към нея плик за писма с кръгъл печат от златен восък с релефно изображение на кинжали и прекършени мечове. Този печат Тела познаваше добре. Беше на загадъчния й „приятел“.