Легендата [bg]

— Няма за какво да се тревожиш, Скар — каза Тела и като никога беше напълно откровена. — Нямам никакво доверие на Данте, а знаеш, че не съм от доверчивите по принцип. Не съм толкова глупава, че Каравалът да ми вземе ума.

— Нали уж каза, че няма да участваш?

— Може да съм си променила мнението.

— Тела, не го прави, моля те. — Скарлет приглади отново полите си, вече посивели напълно, и дланите й оставиха потни следи по материята. — Историята с Найджъл ми напомни за собствените ми злополучни преживявания по време на последния Каравал. Не искам същото да се случи и с теб.

— Тогава играй с мен. — Изрече го импулсивно, но идеята си беше гениална, откъдето и да я погледнеш. Тела бе наблюдавала Каравала иззад кулисите, но сестра й беше участвала пълноправно в играта и я беше спечелила. Ако играеха заедно, като екип, нямаше кой да ги победи. — Ако сме заедно, ще можеш да ме спреш, преди да съм паднала в поредния капан на Найджъл или на друг от актьорите. А аз ще гледам да се забавляваш максимално. Ще се грижим една за друга.

Роклята на Скарлет се оживи моментално, сякаш гласуваше с две ръце за идеята. Сивата дантела се оцвети в малиновочервено, от ръкавите към корсажа, като красива броня. Уви, Скарлет не изглеждаше убедена. Вместо да приглади отново полите си, тя посегна към посребрения си кичур и взе да го навива на пръста си — кичурът й беше спомен от Каравала, от сделка, която й бе струвала един ден от живота.

Тела се чудеше дали да сподели каква е истинската причина да промени решението си, защо се налага да участва в играта и да я спечели, но се отказа. Не би било разумно да споменава за майка им. Скарлет не говореше за нея. Никога. Опиташе ли се Тела да повдигне въпроса, сестра й или млъкваше като риба, или заговаряше за друго. Доскоро Тела смяташе, че темата е твърде болезнена за Скарлет, ала сега започваше да си мисли, че болката на сестра й се е превърнала в омраза към майката, напуснала ги внезапно и без обяснение.

Тела можеше да я разбере — самата тя мразеше да говори за баща си, избягваше да мисли за него дори.

Но майка им не беше чудовище като баща им.

— Карлита… — Някой потропа на вратата на каютата. — Вътре ли си?

Изражението на Скарлет се промени моментално; гласът на Джулиан прогони тревогата и извика усмивка.

— Вече сме във Валенда — съобщи Джулиан. — Дойдох да изнеса багажа ви на палубата.

— Щом иска да ми мъкне сандъците, пусни го — каза Тела.

Скарлет нямаше нужда от подкана.

Отвори вратата и Джулиан грейна ухилен като пират, току-що е открил своето съкровище. Очите му буквално пламнаха, щом се спряха на Скарлет.