Черният флаг [bg]
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789543892808
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черният флаг [bg]». Краткое содержание книги:
„Някога воювах в името на краля. Подчинявах се на хора с власт и богатство. Сега не служа на никого. Верен съм единствено на екипажа си. Заедно ще си върнем това, което по право ни принадлежи. С кръв и стомана ще се изправим пред могъщите. Капитаните ще проклинат флага ни, кралете ще се страхуват от него. Докато империите произвеждат богатства, ние ще сме там, за да ги обезкървим!“ Едуард Кенуей
— Аз… — Най-после ме погледна в очите. — Родителите ми ме помолиха да отида да живея при тях. Съгласих се.
— Как така ще живееш при тях? Ти живееш тук. С мен.
Отвърна ми, че е трябвало да продължа да работя с татко. Да съм щастлив с това, което имам. Да съм щастлив с нея. През мъглата на изпитата бира й казах, че съм щастлив с нея и всичко, което правя, го правя заради нея. Тя бе разговаряла с родителите си, разбира се, и макар да очаквах баща й, този гнусен червей, да започне да я настройва срещу мен, не вярвах да се случи толкова скоро.
— Цял живот ли искаш да живееш със селянин? — кипнах.
Гласът ми прозвуча твърде остро. Спогледахме се. Уплаших се да не би татко да ме чуе. После тя си тръгна. Аз извиках след нея да я убедя да остане. Напразно.
На другата сутрин, вече изтрезнял, си спомних случилото се предишната вечер. Мама и татко ме гледаха мрачно и укоризнено. Харесваха, дори обичаха Каролин, защото преди години мама бе изгубила дъщеря и за нея Каролин бе не само дъщерята, която е нямала, а и помощник във фермата, при това срещу оскъдна надница. За да дава своя принос, така казваше.
— Докато дойде бебето — повтаряше мама и сръгваше с лакът татко, който се усмихваше широко.
— Може би скоро — отговаряше поаленяла Каролин.
Е, опитвахме. Заминаването ми обаче слагаше край на опитите. Освен че я харесваха и работеше във фермата, Каролин помагаше на мама и в счетоводството. Ала сега я нямаше — нямаше я, защото аз не бях доволен от живота си. Защото исках приключения. Защото пиенето вече не успяваше да разсее отегчението и унинието.
Попита ме защо не съм щастлив с нея. Бях щастлив с нея.
Ала доволен ли бях от живота си? Не, не бях.
Отидох при нея. Опитах се да я убедя да си промени решението. Беше ми съпруга, а аз все още й бях съпруг. Работех за доброто на семейството ни, за доброто и на двама ни, а не само за моето.
(Заблуждавах се, мисля, че е вярно. И изглежда до известна степен беше вярно. Ала знаех, а сигурно знаеше и тя, че макар наистина да исках да й осигуря охолен живот, исках и да видя света отвъд Бристол.)
Думите ми удариха на камък. Каза ми, че се страхува да не пострадам. Обещах да бъда предпазлив и да се върна с пари. Обясних й колко ми е нужна вярата й, ала тя сякаш не ме чуваше. Заминавах в същия ден. Сбогувах се с нея, събрах си багажа, окачих торбите на седлото и поех, сподирян от същите укоризнени погледи, които ме пронизваха в гърба като стрели. Здрачаваше се. Яздех с натежало сърце към „Император“. Вместо да ме посрещне с очакваната суетня на кораб, отплаващ на другата сутрин, палубата пустееше. Шестима мъже — моряци навярно — играеха на зарове. До всеки лежеше кожен мях с ром, седяха върху бурета, а за маса им служеше обърната щайга. Погледнах отново към „Император“ — преоборудван търговски кораб с висок корпус. Лампите не бяха запалени и парапетите светеха под лунните лъчи. Приличаше на заспал великан и макар и смутен от безлюдната палуба, изпитах благоговение от размерите и достолепието му. Да спя на хамак в търбуха му. Да се катеря по мачтите му. Гледах новия си дом.
Един от мъжете ме изгледа изпитателно.
— Какво те води насам? — попита ме.
Преглътнах. Почувствах се много млад и неопитен и внезапно се почудих отчаяно дали всичко, което говорят за мен — бащата на Каролин, пияниците в кръчмите, дори самата Каролин — не е вярно. Ами ако наистина се окажа негоден за живота в открито море?
— Дойдох да отплавам с вас — обясних. — Изпраща ме Дилан Уолъс.
Четиримата се разкикотиха и ме погледнаха още по-заинтригувано.
— Дилан Уолъс те нае, а? — каза първият. — И преди ни е изпращал хора. Какво умееш, момче?
— Господин Уолъс сметна, че съм способен да служа на кораба. — Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.
— Как е зрението ти? — осведоми се един от мъжете.
— Добре.
— Страх ли те е от височини?
Разбрах какво има предвид, когато ми посочи върха на мачтата, където се намираше гнездото на съгледвача.
— Господин Уолъс ме нае по-скоро за матрос — уточних.
Всъщност каза „офицер“, но не смятах да изплювам камъчето. Бях млад и нервен. Не глупак.
— Умееш ли да шиеш, момко?
Подиграваха ми се явно.
— Че какво общо има шиенето с мореплаването? — попитах дръзко въпреки обстоятелствата.
— Матросите трябва да умеят да шият, момче — обясниха ми.
Косите и на четиримата бяха прибрани в насмолени опашки, а изпод ръкавите и яките на блузите им надничаха татуировки.