Черният флаг [bg]

Попита ме защо не съм щастлив с нея. Бях щастлив с нея.

Ала доволен ли бях от живота си? Не, не бях.

Отидох при нея. Опитах се да я убедя да си промени решението. Беше ми съпруга, а аз все още й бях съпруг. Работех за доброто на семейството ни, за доброто и на двама ни, а не само за моето.

(Заблуждавах се, мисля, че е вярно. И изглежда до известна степен беше вярно. Ала знаех, а сигурно знаеше и тя, че макар наистина да исках да й осигуря охолен живот, исках и да видя света отвъд Бристол.)

Думите ми удариха на камък. Каза ми, че се страхува да не пострадам. Обещах да бъда предпазлив и да се върна с пари. Обясних й колко ми е нужна вярата й, ала тя сякаш не ме чуваше. Заминавах в същия ден. Сбогувах се с нея, събрах си багажа, окачих торбите на седлото и поех, сподирян от същите укоризнени погледи, които ме пронизваха в гърба като стрели. Здрачаваше се. Яздех с натежало сърце към „Император“. Вместо да ме посрещне с очакваната суетня на кораб, отплаващ на другата сутрин, палубата пустееше. Шестима мъже — моряци навярно — играеха на зарове. До всеки лежеше кожен мях с ром, седяха върху бурета, а за маса им служеше обърната щайга. Погледнах отново към „Император“ — преоборудван търговски кораб с висок корпус. Лампите не бяха запалени и парапетите светеха под лунните лъчи. Приличаше на заспал великан и макар и смутен от безлюдната палуба, изпитах благоговение от размерите и достолепието му. Да спя на хамак в търбуха му. Да се катеря по мачтите му. Гледах новия си дом.

Един от мъжете ме изгледа изпитателно.

— Какво те води насам? — попита ме.

Преглътнах. Почувствах се много млад и неопитен и внезапно се почудих отчаяно дали всичко, което говорят за мен — бащата на Каролин, пияниците в кръчмите, дори самата Каролин — не е вярно. Ами ако наистина се окажа негоден за живота в открито море?

— Дойдох да отплавам с вас — обясних. — Изпраща ме Дилан Уолъс.

Четиримата се разкикотиха и ме погледнаха още по-заинтригувано.

— Дилан Уолъс те нае, а? — каза първият. — И преди ни е изпращал хора. Какво умееш, момче?

— Господин Уолъс сметна, че съм способен да служа на кораба. — Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.

— Как е зрението ти? — осведоми се един от мъжете.

— Добре.

— Страх ли те е от височини?

Разбрах какво има предвид, когато ми посочи върха на мачтата, където се намираше гнездото на съгледвача.

— Господин Уолъс ме нае по-скоро за матрос — уточних.

Всъщност каза „офицер“, но не смятах да изплювам камъчето. Бях млад и нервен. Не глупак.

— Умееш ли да шиеш, момко?

Подиграваха ми се явно.

— Че какво общо има шиенето с мореплаването? — попитах дръзко въпреки обстоятелствата.

— Матросите трябва да умеят да шият, момче — обясниха ми.

Косите и на четиримата бяха прибрани в насмолени опашки, а изпод ръкавите и яките на блузите им надничаха татуировки.