Черният флаг [bg]

Горкият Том Кобли. Не разбра какво го чака и буквално се наниза гърбом върху сабята на непознатия. Острието се подаде през ребрата му, обляно в кръв. Той го погледна и простена за сетен път. После мъжът с качулката издърпа сабята си и тялото на Том Кобли се свлече тежко върху земята. Сещате ли се за поговорката: „Врагът на моя враг ми е приятел“. Нещо такова. Е, винаги има изключения, потвърждаващи правилото. В моя случай изключението бе мъжът с качулката и окървавената сабя. На врата ми още личеше болезненият белег от пръстена му. Лицето ми туптеше от юмруците му. Нямах представа защо уби Том Кобли, а и ми беше все едно. С боен вик се хвърлих напред и остриетата на сабите ни проехтяха като камбани в тихата нощ. Той парира с лекота удара. Един. Втори. Нападателната ми позиция тутакси се смени е отбранителна — защитавах се непохватно и бавно. Неопитен със сабята ли? Не, всъщност изобщо не умеех да се бия със сабя. Все едно размахвах пръчка. Неговата сабя изсвистя във въздуха и отвори рана в ръката ми. Усетих как топлата кръв потича по бицепса и напоява ръкава ми. С кръвта се отцеждаше и силата ми. Не се биехме. Вече не. Той си играеше с мен. Играеше си с мен, преди да ме убие.

— Покажи ми лицето си — предизвиках го задъхано, ала той не отговори.

Единственият признак, че изобщо ме е чул, беше лекият присмех в очите му. После дъгата на оръжието му ме заблуди. Реагирах бавно — не малко, а много бавно — и не успях да го спра да рани за втори път ръката ми. Удари отново. И още веднъж. Осъзнах, че нанася раните прецизно като лекар — колкото да ме обезвреди, но да не пострадам непоправимо. Достатъчно да ме обезоръжи. В крайна сметка така и не усетих как сабята се изплъзва от пръстите ми. Чух я как тупва в пръстта и погледнах надолу — лежеше на земята, а кръвта от порязаната ми ръка струеше върху нея.