Кървави книги (Том 5) [bg]

Седна. През закованите с дъски прозорци проникваше слаба светлина, но не и през входната врата. Сигурно беше затворена. Не, от прага се чуваше шепот. Женски шепот.

Хелън замръзна. Тези хора бяха луди. Знаеха отлично какво е призовало присъствието й в „Батс Корт“ и въпреки това бяха защитили чудовището; бяха му осигурили легло и бонбони, криеха го от любопитни очи и си мълчаха за престъпленията. Дори Ан-Мари не беше казала нищо; една сълза не беше проляла през онази сутрин, макар да е знаела, че детето й лежи убито на няколко крачки от коридора.

Детето! Ето доказателството, от което се нуждаеше. Бяха извадили тайно трупа от ковчега (Какво ли бяха подхвърлили на мястото му? Мъртво куче?) и го бяха оставили тук, в храма на Кендимен, като негова любовна играчка. Но тя щеше да го занесе в полицията и да им разкаже цялата история. Знаеше, че няма да повярват на всичко, но тялото на Кери щеше да докаже, че е поне отчасти права. И безумците, участвали в този заговор, щяха да бъдат наказани. Щяха да страдат заради нейното страдание.

Шепотът спря. Към спалнята се приближиха стъпки. Който и да идваше насам, не носеше светлина със себе си. Хелън се сви на матрака с надеждата, че няма да я забележат.

На прага изникна силует. Слабата фигура се наведе и вдигна някакъв вързоп от пода. Хелън не видя лицето й, но позна русата коса - беше Ан-Мари и вързопът, който беше взела, можеше да бъде само тялото на Кери. Без да погледне нито веднъж към матрака, майката се обърна и напусна стаята.

Хелън остана заслушана в заглъхващите стъпки. После скочи на крака и изтича до коридора. Видя силуета на Ан-Мари да излиза от мезонета. Дворът отвън беше тъмен. Жената изчезна и Хелън се втурна след нея, без да изпуска от очи вратата. Спъна се, после пак, но стигна благополучно до изхода и зърна слабата фигура на Ан-Мари, която се отдалечаваше във вечерния мрак.

Излезе от апартамента. Нощта беше студена и беззвездна. Лампите на улиците не светеха, жилищата и терасите бяха тъмни, зад пердетата нямаше отблясъци от включени телевизори. „Батс Корт“ беше безлюден.

Хелън се поколеба. Нямаше ли да е по-добре, прошепна страхът й, да зареже Ан-Мари и да избяга с колата си? Мисълта звучеше примамливо, но така щеше да даде време на заговорниците да скрият тялото на детето. И когато се върнеше тук с полицията, щяха да ги посрещнат със стиснати устни и повдигане на рамене, а после щяха да кажат, че си е въобразила и трупа, и Кендимен. Ужасите, които беше видяла, щяха да се превърнат пак в слухове и надписи по стените. И тя щеше да се презира до края на живота си, че не е последвала Ан-Мари, за да докаже, че е права.

Хелън тръгна след жената. Ан-Мари не бързаше да напусне двора, а вървеше към тревната площадка. Към кладата. Да, към кладата! Тя се извиси отпред, по-черна и от нощното небе. Майката стигна до пирамидалната купчина и се изгуби във вътрешността й. Ето как възнамеряваха да се отърват от доказателството! Вместо да заровят някъде детето, щяха да го кремират - кой щеше да разбере?