Разкази с неочакван край [bg]

— Много добре знаеш защо ги поканих — рязко отсече тя. — Заради бриджа, това е всичко. Играта им е несъмнено първокласна и залагат прилични суми. — Вдигна поглед и видя, че я наблюдавам. — Е… предполагам, че горе-долу и ти мислиш същото, нали?

— Ами, разбира се, аз…

— Не ставай глупак, Артър.

— Трябва да ти кажа, че единствения път, когато бяхме заедно, те всъщност ми се сториха доста приятни.

— Месарят също е много приятен.

— Памела, скъпа моя, моля ти се. Хайде, стига вече.

— Слушай — каза тя и тръшна списанието в скута си. — Ти не по-зле от мен разбра що за хора са. Глупави и амбициозни хора, които си въобразяват, че могат да проникнат навсякъде само защото добре играят бридж.

— Сигурен съм, че си права, скъпа, но честна дума, изобщо не разбирам защо…

— Колко пъти ще ти го повтарям — за да можем поне веднъж и ние да направим една сносна игра. До гуша ми е дошло да играя с некадърници, но наистина не разбирам защо е нужно тези ужасни хора да идват в къщата ми.

— Разбира се, скъпа, но сега не е ли малко късничко…

— Артър?

— Да?

— Защо, за бога, винаги спориш с мен? Прекрасно знаеш, че и на теб ти допаднаха точно толкова, колкото и на мен.

— Наистина, Памела, мисля, че съвсем излишно се тревожиш. В края на краищата те изглеждаха една приятна и възпитана млада двойка.

— Артър, не се превземай.

Тя ме гледаше сурово с големите си сиви очи и за да ги избегна — те понякога ме караха да се чувствам твърде неудобно — станах и отидох до остъклената врата, която водеше в градината. Голямата наклонена ливада пред къщата беше току-що окосена, разделена на по-тъмни и по-светли ивици зелено. Златният дъжд в отсрещния й край най-после се беше обсипал с цвят и дългите златисти гирлянди искряха на фона на по-тъмните дървета отзад. Розите също бяха нацъфтели, и алените бегонии, а в дългия цветен бордюр се открояваха всичките ми прекрасни хибридни лупини, кандилки, карамфили и огромната бледа дъхава перуника. Единият от градинарите крачеше по алеята — връщаше се от обед. През дърветата виждах покрива на къщурката му, а отвъд нея и малко встрани мястото, където алеята излизаше през зелените порти и се вливаше в пътя за Кентърбъри.