Разкази с неочакван край [bg]

Любима моя, гълъбица моя

От години имам навика да си дремвам следобед. Настанявам се в един от фотьойлите във всекидневната, подлагам възглавница под главата си, вдигам крака върху малка кожена табуретка и чета, докато заспя.

Този петъчен следобед седях в стола си с книга в ръка — моите стари любимци Дабълдей и Уестуд и тяхната „Видове Diurnal Lepidoptera“ — и се чувствах удобно както винаги, когато жена ми, която никога не е била от мълчаливите, се обади от дивана насреща:

— Онези двамата — каза. — В колко часа ще дойдат?

Не отговорих, затова тя повтори въпроса си, този път по-силно.

Любезно й отвърнах, че не знам.

— Не ми харесват много — продължи тя. — Особено мъжът.

— Добре, скъпа.

— Артър! Казах, че не ми харесват особено.

Свалих книгата и я погледнах. Беше се излегнала върху дивана и прелистваше някакво модно списание.

— Виждали сме ги само веднъж — казах.

— Ужасен човек наистина. Нито за миг не спря да разказва вицове, истории и какво ли не още.

— Сигурен съм, че чудесно ще се справиш с тях, скъпа.

— А и тя е направо непоносима. Кога мислиш, че ще пристигнат?

Предположих, че някъде около шест.

— А ти самият не смяташ ли, че са ужасни? — попита тя, като ме посочи с пръст.

— Ами…

— Направо са ужасни. Ужасни!

— Вече е късно да оттеглим поканата си, Памела.

— Толкова са неприятни, че повече няма накъде.

— Тогава защо ги покани? — Въпросът се изплъзна, преди да успея да се овладея, за което веднага съжалих, защото си имам правило никога да не предизвиквам жена си, ако това е възможно.

Тя замълча, а аз наблюдавах лицето й и чаках отговора — едрото бяло лице, което за мен беше толкова странно и пленително, че имаше случаи, когато едва успявах да откъсна поглед от него. Понякога вечер — когато се занимаваше с ръкоделието си или рисуваше сложните си миниатюрни плетеници от цветя — лицето й се стягаше и започваше да излъчва някаква дълбока вътрешна сила, чиято красота не можеше да се опише с думи. А аз седях минута след минута, без да мога да сваля поглед от него, и през цялото време се преструвах, че чета. Дори сега, в този миг, с това напрегнато кисело изражение, смръщено чело и презрителна извивка на носа, трябваше да призная, че в тази жена имаше нещо царствено, нещо великолепно, почти величествено; а колко висока беше, далеч по-висока от мен — макар че сега, когато вече караше петдесет и първата си година, струва ми се, би трябвало да я наричам по-скоро едра, отколкото висока.