Погребани тайни [bg]

— Реших, че ще имаш нужда от цигара.

— Не пуша.

Пушеше — бях я подушил още щом слезе по стълбите.

— Запали, няма да кажа на татко ти.

Изражението й едва забележимо омекна, тя сви рамене и извади от черната си чантичка пакет „Марлборо“ и златна запалка „С. Т. Дюпон“.

— Дори за фалшивите лични карти няма да му кажа — довърших аз.

Тя ме погледна косо, докато отваряше капачето на запалката, щракна я звучно, запали цигарата и напълни дробовете си с дим.

— Никой няма да ви сервира алкохол, ако нямате двайсет и една — обясних аз. — Няма как да минете без фалшива лична карта.

Тя пусна дим през двете ноздри, като кинозвезда от едно време, и не каза нищо.

— Като малък правех фалшиви документи за мен и приятелите ми — продължих аз. — Използвах мокрото помещение в училище.

— Удивително.

— Сега сигурно е по-лесно — имате скенери, Фотошоп…

— Нямам представа. Купих я от приятелка.

Тръгнахме към „Уест Сидър“ по Ейкорн стрийт — малка алея, павирана с камъни, извадени от река Чарлз преди много години. Това беше истинска улица, при това много чаровна, но се съмнявах, че джипът ми би се побрал на нея. Освен това паветата щяха да видят сметката на окачването.

— Баща ти защо не искаше да говориш с мен?

Тя повдигна рамене.

— Не знаеш ли? — не се предавах аз.

— Ти как мислиш? — с горчивина отвърна тя. — Защото е сенатор. Важна е само кариерата му.

— На дъщерите на сенаторите забранено ли им е да се забавляват?

Тя се изсмя тъжно.

— Доколкото разбрах, той постоянно се е забавлявал, преди да срещне мама — Тейлър замълча за по-драматично. — Както и след това.

Пренебрегнах думите й. Сигурен бях, че слуховете са верни — Ричард Армстронг беше известен, но не със законодателната си работа.

— С Алекса сте отишли в „Кафеза“ — казах аз.

Чаках отговора й дълго. Пет, десет секунди…

— Просто пихме по две питиета — рече накрая тя.

— Стори ли ти се разстроена? Ядосана ли беше на техните?

— Не повече от обикновено.

— Спомена ли, че ще се изнася, че ще бяга някъде?

— Не.

— Има ли си приятел?

— Не.

Тейлър звучеше враждебно, сякаш не смяташе, че това е моя работа.

— Каза ли, че се бои от нещо? Или от някого? Веднъж я отвлякоха от един паркинг…

— Знам — с презрение ме прекъсна тя. — Аз съм най-добрата й приятелка.

— Тя боеше ли се това да не се повтори?

Тейлър поклати глава.

— Каза, че баща й се държал странно.

— Как така странно?

— Сякаш си има неприятности. Наистина не помня, тогава вече бях почти пияна.

— Тя къде отиде след „Кафеза“?

— Откъде да знам? Сигурно у тях.

— Заедно ли си тръгнахте?