Погребани тайни [bg]

11

Заведох Гейб в „Моджо“ — бар на нашата улица, където сервираха и обяд. Това беше типичен бостънски бар — с пет огромни телевизора, настроени на станции със спорт или спортни новини, изпъстрен с юбилейни фланелки, шалове, топки и снимки на „Ред Сокс“ и „Селтикс“, маса за футбол в ъгъла, кръчмарска храна — крилца, начос и хамбургери — и лепкаво дюшеме на пода. Сервираха хубава студена бира, както и печално известното местно пиво „Брубейкърс“ — дори аз трябваше да призная, че е ужасно. Клиентите бяха демократична сбирщина от брокери на ценни книжа и таксиметрови шофьори. Един местен журналист беше сравнил атмосферата в „Моджо“ със сцената в „Междузвездни войни“, където на бара висяха най-различни междугалактически създания. На Хърб, собственика, това толкова му хареса, че окачи статията в рамка на стената.

— Харесва ми новото момиче, което си наел — каза Гейб.

— Джилиън ли?

— Да, печена е.

— Различна е, това е сигурно. Кажи ми сега, баба ти тормози ли те?

— А, не. Печена е.

— Ами Лили? Добре ли се държи с теб?

Лили беше кучето на майка ми — смесица между шар пей и английски мастиф, беше го прибрала от приюта. Лили беше не просто най-грозното куче на света, но и най-злонравното. Бяха я изоставяли няколко пъти и отлично разбирах защо.

— Опитвам се да я харесам — отвърна Гейб, — обаче… Не знам, мразя това куче. Освен това вони.

— Тя е Адската хрътка. Не я поглеждай в очите.

— Защо?

— Последният човек, който го направи, пукна на място. Казват, че било инфаркт, но… — замълчах и свих рамене.

— Да, бе!

— Липсва ли ти родният дом?

— Да ми липсва?! Майтапиш ли се?

— Значи напоследък животът вкъщи не върви добре.