Другият [bg]

Върна листа и се намръщи:

— Тук не е изброено нищо. Означава ли, че можете да вземете дори бельото му?

Бетси Ригинс, която знаеше, че непременно ще вземат всичко, което намерят в коша за мръсни дрехи, отговори:

— Това е по наша преценка, госпожо Мейтланд.

— По ваша преценка? По ваша преценка? Да не сме в нацистка Германия?

— Разследваме най-отвратителното убийство, което се е случило в този щат през двайсетте ми години в полицията, и ще вземем, каквото е необходимо. Любезно ви изчакахме да се приберете…

— Майната ѝ на вашата любезност! Какво щяхте да направите, ако бях закъсняла? Да разбиете вратата ли?

Ригинс изглеждаше ужасно притеснена — не заради въпроса, помисли си Марси, а заради човечето в корема ѝ — този пътник, който я съпровождаше в горещата юлска нощ. Трябваше да си седи у дома до климатика с високо вдигнати крака, а вместо това беше на работа. Марси не изпита никаква жалост към нея. Главата ѝ се пръскаше от болка, пикочният ѝ мехур пулсираше, в очите ѝ напираха сълзи.

— Да, щяхме да го направим в краен случай — намеси се полицаят с нашивките, — но знайте, че е наше законно право според заповедта, която току-що ви показах.

— Да влезем в къщата, госпожо Мейтланд — въздъхна Ригинс. — Колкото по-скоро започнем, по-бързо ще се отървете от нас.

— Ехей — обади се друг полицай. — Ето ги лешоядите.

Марси се извърна. По улицата се приближаваше бусът на телевизионен канал, сателитната антена на покрива му още не беше вдигната. Следваше го джип с големи бели букви KYO на предния капак. Плътно зад него, почти броня до броня, се движеше кола на друга телевизия.

— Да влезем — повтори Ригинс почти умоляващо. — Не бива да сте отвън, когато пристигнат.

Марси кимна и си помисли, че това може би ще е първата от поредица капитулации и загуби. Загуба на личното ѝ пространство. На достойнството ѝ. На усещането, че децата ѝ са в безопасност. А съпругът ѝ? Щеше ли да е принудена да се откаже от Тери? Не! Деянието, което му приписваха, беше абсурдно. Все едно да го обвинят, че е отвлякъл бебето на семейство Линдберг.

— Добре. Но няма да разговарям с вас, тъй че дори не се опитвайте. И няма да ви дам мобилния си телефон. Така ме посъветва адвокатът.

— Съгласна. — Ригинс я хвана за ръката, макар че би трябвало Марси да я подкрепя, за да е сигурна, че госпожа полицайката няма да се спъне и да падне върху грамадния си корем.

Шевролетът на Кей Уай Оу спря по средата на улицата и една от репортерките им — русата хубавица — изскочи отвътре толкова бързо, че за радост на полицаите полата ѝ се вдигна почти до кръста.

— Госпожо Мейтланд! Госпожо Мейтланд, само няколко въпроса!

Марси не помнеше да е вземала чантата си, когато слезе от колата, но тя се оказа на рамото ѝ. Без затруднение измъкна ключа за къщата от страничния джоб, само дето, когато се опита да го пъхне в ключалката, не успя, защото ръката ѝ трепереше. Ригинс не взе ключа, само стисна ръката на Марси, за да ѝ помогне да отключи.