Артур и отмъщението на Малтазар

— Ще видя какво мога да направя.

Артур подлага отново буза:

— Не ги изоставяй, дядо, умолявам те! — моли детето с разтреперан от вълнение глас.

На седмата целувка Арман започва да се чуди дали не се подиграват с него.

— Добре, крайно време е да вървим! Път ни чака, а трябва и да поддържам средна скорост, докато карам! — казва бащата тежко като тираджия.

Арчибалд и Артур се разделят с нежелание.

Арман хвърля раницата на сина си в багажника, а през това време Артур отново среща погледа на дядо си на прага на вратата.

— Не се притеснявай! — изговаря с устни, без звук Арчибалд.

Артур се усмихва, въпреки че сърцето му е свито.

— Хайде! Мятай се, Артур! — прави несполучлив опит за образно изразяване бащата.

Артур влиза в купето с крайно нежелание. Бащата обикаля още веднъж колата, като по пътя потърква за последен път овнешката глава отпред. Сякаш животното ще кара.

Майката вече е заела своето място до шофьорското. Тя винаги сяда първа, защото й трябва четвърт час, за да си сложи колана. Тъй като това вбесява съпруга й, тя с течение на времето си е изградила навика да се качва първа в колата.

— Взела съм торбички, в случай че ти прилошее — мило се обръща тя към сина си, сякаш му е купила не пликчета за повръщане, а бонбони.

«Като се има предвид скоростта, с която баща ми кара, няма такава опасност», изкушава се да й отвърне Артур, но вместо това се обръща назад, за да погледа още малко дядо си на стълбището.

Арман се качва в колата и потрива ръце, преди да врътне ключа за контакт. Осемдесетте коня заръмжават, макар и две трети от тях да са напълно излишни за бащата. Освен това истинските коне просто не ръмжат. Бащата се усмихва блажено като свещеник при звъна на великденските камбани.

— Само напред! — казва с наслада той, докато освобождава ръчната спирачка.

Колата бавно набира скорост. Артур гледа как дядо му, махащ с ръка за довиждане, се отдалечава. Отдалечава се също и красивата къща, в която детето е прекарало през това лято най-хубавите седмици от живота си.

Изведнъж Алфред, който до момента е изпращал паячето, осъзнава, че шумът от мотор е равнозначен на раздяла. Кучето прелита през стълбите и хуква навън, като се шмугва между краката на Арчибалд, почти събаряйки го.

Колата вече напуска имението, но някакви странни факли са разположени по протежението на пътя. Бащата бърчи вежди озадачено и намалява скоростта. По последни спомени тук нямаше улични фенери. Всъщност това са бого-матасалаите. Наредени в почетен шпалир с факли в ръка, да осветяват за кратко пътя.

Артур ги гледа, впечатлен от красивите им воински лица, които се открояват в тъмнината, осветени от огнените топки.

— Какво ги прихваща, че осветяват пътя така?! Това е предпоставка за пътна злополука! — не пропуска да се заяде бащата.

Колата минава покрай това невероятно светлинно ограждение и се гмурва в нощта. Само двете й малки жълти очи прорязват мрака.