Жива жар

2

През двете седмици след пристигането си семейство Келауей не бяха се отдалечавали от улиците около къщата им. Нямаше за какво — всички магазини и сергии, от които имаха нужда, бяха на Ламбет Терас до Ламбет Грийн, на Уестминстър Бридж Роуд или на Лоуър Марш. Джем беше ходил с баща си до складовете за дървен материал край реката, недалеч от Уестминстърския мост. Мейси беше ходила с майка си до близките поляни, за да видят дали могат да простират там прането си. Когато в понеделника след Великден Джем предложи да се разходят по Уестминстърския мост и да разгледат Абатството, всички се съгласиха охотно. У дома бяха свикнали да изминават големи разстояния и сегашната неподвижност им беше непривична.

Тръгнаха в един часа, когато другите още ядяха, спяха или бяха по кръчмите.

— Откъде ще минем? — попита Мейси брат си, усещайки, че родителите й не знаят отговора.

Ан Келауей се беше вкопчила в ръката на съпруга си, сякаш имаше опасност да я отнесе ураган. Както винаги, Томас Келауей се усмихваше, озърташе се наоколо и приличаше на някакъв глупак, който чака да му кажат накъде да тръгне.

— Дайте да минем по прекия път до реката и да вървим покрай нея до моста — предложи Джем със съзнанието, че на него се пада да ги води, защото единствен той в семейството беше започнал да опознава улиците.

— Да не е същият пряк път, за който говореше онова момиче? — рече Ан Келауей. — Не искам да минавам по Улицата на главорезите.

— Не оттам, мамо — излъга Джем, мислейки си, че ще й отнеме доста време, докато разбере, че е същата улица. Джем я беше открил скоро след като Маги им каза за нея. Знаеше, че сестра му и баща му ще я харесат, защото минаваше през пусти поля. Ако човек беше с гръб към къщите и не гледаше в далечината към Ламбет Палас или към складовете до реката, можеше да си помисли, че е на село. Един ден Джем щеше да открие пътя до околните села. Може би Маги го знаеше.

Засега той водеше семейството си покрай съседните къщи към пътя, който стигаше до Улицата на главорезите. Там беше много тихо и безлюдно, тъй като беше празник и малцина работеха в зеленчуковите градини, разпръснати из полята. Джем беше доволен, че е слънчево и ясно. В Ламбет небето много често не беше синьо дори в слънчев ден, а покрито с гъст жълт пушек от изгорелите въглища, от пивоварните и работилниците за оцет, платове и сапун, наредени покрай реката. Вчера и днес обаче те бяха затворени и тъй като беше топло, хората не бяха палили огън. Джем се взря в дълбоката синева, която познаваше от Дорсетшър, и в тучната зеленина покрай пътя. Усети се, че се усмихва на тези цветове, които бяха тъй естествени и радваха окото много повече от всяка лондонска панделка или рокля. Забави крачка, изоставил бързата нервна походка, с която се движеше, откакто дойдоха в Ламбет. Мейси се спря да си набере иглики. Дори Ан Келауей престана да се държи за мъжа си и размаха ръце. Томас Келауей си заподсвирква „Отвъд хълма, надалеч, надалеч“, песента, която често си тананикаше, докато работеше.