Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Беше работил плътно със Санчес цели две години, а не знаеше на каква възраст е той, не можеше да опише стила му на командир, силните и слабите му страни. Всъщност знаеше всички отговори, просто не искаше да ми ги каже.
Реших да сменя тактиката.
— Добре тогава, кажете ми с какви заповеди беше изпратен Санчес в Косово.
— Той и неговият екип бяха прекарали два месеца в обучение на един партизански отряд косовари в състав от деветдесет и пет души. Тъй като все още бяха съвсем зелени, екипът на Санчес получи заповед да ги придружи обратно в страната и да продължи обучението им на място.
— Тази мисия не е ли малко необичайна?
— Не, доста често се среща в специалните части. Обучението на местни сили е точно това, за което сме създадени и обучени ние самите.
— Не говоря за обучението, господин полковник. Говоря за това, че екипът на Санчес е отишъл с тях в Косово.
— Не бих го нарекъл необичайно.
— Наистина ли? И какви точно бяха инструкциите му?
— Да продължи да обучава косоварите.
— Предполагаше ли се да влиза в бойни действия?
— Абсолютно не. Тук всички знаят правилата, майоре.
— Какво искате да кажете? — намеси се Мороу.
— Не се водят бойни действия за завземане на територия — поясни той.
— Но ние бомбардираме сърбите в Косово — възрази тя. — По дяволите, бомбардираме ги дори в Сърбия. Къде теглите чертата?
— Специалните части не са съставени от идиоти, капитане. Може и да не сме завършили право, но разбираме какво става тук.
— И харесва ли ви? — попита тя.
— Кое?
— Мисията. Това, с което се занимавате.
— Никой не ни пита. Работа като работа.
Намесих се.
— Санчес и хората му имаха ли разрешение да помагат на косоварите в техните операции?
— И да, и не.
— Този отговор не се брои, господин полковник. Да или не?
— Ние не сме бойни части. Така че не, Санчес и хората му нямаха разрешение да им помагат в планирането на операции. Но например ако командирът на косоварите поискаше съвет, можеха да му го дадат.
— Доста мъглява формулировка.
— Не съм я измислил аз.
Мороу се облегна назад и пак го подхвана:
— Предполагаше ли се хората на Санчес да ги придружават на бойни операции?
— Не. Абсолютно не. Беше създаден сигурен базов лагер и хората на Санчес бяха задължени да останат в него.
— Да кажем, че Санчес и хората му са нападнати от сръбски части. Имаха ли разрешение да отвърнат на огъня?
— Да. Самозащитата е разрешена. Ако присъствието им бъде разкрито, заповедите им бяха да се изтеглят. Ако в течение на отстъплението се наложеше да проведат бойни действия, разполагаха със съответно разрешение.
— Кой е измислил тези правила? — попитах.
— Не знам кой ги е измислил. Някой щабен офицер, предполагам. Но според мен са били одобрени от Съвета на началник-щабовете.
— Защо смятате така?
— Защото обикновено се прави така.
— Обикновено?
— Правилата за провеждане на бойните действия в Могадишу, Хаити и Босна бяха одобрявани от Съвета на началник-щабовете. Според мен е логично да се предположи, че и в този случай е било така.
— Благодаря ви, господин полковник.
— Благодаря? — повтори той с изненада.
— Да. Свободен сте.
Той ме изгледа с леко увиснала долна челюст, сякаш се чудеше защо съм пропуснал най-неприятната част. Отвърнах на погледа му, без да казвам нищо. И дотам щяхме да стигнем. Но не сега.
Делбърт влезе в момента, в който излезе Смодърс.
— Как беше обядът? — попитах.
— Ами добре беше. — Той завъртя глава към Смодърс, който се отдалечаваше. — Нещо ново?
— Полковник Смодърс беше така любезен да се отбие за предварителен разпит. Беше много интересно.
— Защо не ме изчакахте?
— Защото ти предпочете да си плюеш на петите и да обядваш.
— Но аз нямах представа, че е планирана подобна среща.
— Имелда имаше представа. Точно затова беше така любезна да ни донесе храна.
— Но защо не каза нищо?
— Не си спомням да си я попитал.
— Защо ти не каза нищо?
— Не си спомням да си питал и мен.
Виждах, че всичко това е много унизително за бедния Делбърт, и ще излъжа, ако кажа, че не се забавлявах. Може и да беше най-добрият прокурор в армията, но си оставаше педант и позьор.
— Не се притеснявай — успокоих го. — Записахме всичко. Ще го чуеш довечера след работа.
— Някакви идеи? — обърнах се към Мороу.