Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Щом иска да вляза, ще вляза.
— Грешиш — възразих. — Аз командвам разследването. И ако кажа, че няма да присъстват адвокати, няма да присъстват адвокати.
За момент настъпи объркване, докато Смит и Смодърс се споглеждаха несигурно, като и двамата очевидно се чудеха дали имам право да постъпвам така. Честно казано, и аз не бях сигурен, но какво толкова.
— Без адвокати — повторих и затворих вратата под носа на Смит.
После се обърнах към Смодърс.
— Заповядайте, седнете.
Най-важното при предварителните разпити с потенциални заподозрени е никога да не губиш инициативата. Смодърс имаше по-висок чин, значи трябваше някак да компенсирам разликата. Освен това адвокатите само се пречкат. Знам, защото аз самият съм адвокат и постоянно се пречкам.
Седнах зад бюрото и двамата с Мороу останахме напълно неподвижни. Смодърс се опитваше да си възвърне самообладанието, което не беше лесно, защото току-що бях провалил плановете му. Най-сетне извадих диктофон от чекмеджето на бюрото и го включих. Това също много помага на нервите.
— Господин полковник, кажете пълното си име и опишете връзката си с обвиняемите.
Той изправи рамене.
— Казвам се Уил Смодърс. Те са под мое командване.
— Можете ли да бъдете по-точен?
— Аз съм командир на Първи батальон на Десета бригада за специални операции. Екипът, командван от капитан Тери Санчес, беше зачислен към моя батальон.
— Командир? Бихте ли обяснили в какъв смисъл употребявате тази дума, моля?
Той сбърчи чело за няколко мига, преди да отговори:
— Ами… това означава, че работят за мен. Че аз отговарям за тях.
— Добро определение. От колко време сте техен командир?
— Почти две години.
— А капитан Санчес от колко време е командир на екипа?
— Може би от половин година.
— Значи го познавате едва от половин година?
— Не. Той беше в моя личен състав и преди това. Работеше в оперативния щаб.
— Беше ли вече в батальона, когато пристигнахте?
— Да. Мисля, че е бил тук шест месеца преди мен.
— Значи го познавате от две години?
— Да, две години. Горе-долу толкова.
Всичко дотук беше само за загрявка. Разпитите винаги започват с прости еднозначни въпроси, за да настроите събеседника да отговаря бързо и почти автоматично. Сега беше време да задълбая в личните му мнения.
— Бихте ли казали, че го познавате добре?
— Предполагам.
— Кой взе решението да го повишат в командир на екипа?
— Аз. Решението трябваше да бъде одобрено от командира на бригадата, но аз го препоръчах.
— Командирът на бригадата?
— Бригаден генерал Мърфи.
— Добър офицер ли е Санчес?
— Ами… да. Ъъъ, много добър офицер — каза той, като изведнъж се замисли дълбоко. — Всъщност изключителен, във всяко отношение.
— В какви отношения?
— Той е чудесен професионалист. И винаги дава личен пример на войниците.
Усмихнах се подигравателно.
— Дава личен пример на войниците? Мислех, че това е просто клише.
— Какво искате да ви кажа?
— Не знам. Какви методи използваше? Задължаваше ли хората си да изпълняват заповедите му, или се опитваше да ги убеждава? Умен ли беше? Твърдо ли пипаше?
— Всичко изброено.
Ставаше много сложно, затова се върнах на фактите.
— На колко години е той? — попитах.
— Не знам точно. Около трийсет. Може би малко над трийсет.
— От колко години е на служба?
— Десет, мисля. Може би единайсет или дванайсет. Той е капитан с голям опит. Тази година би трябвало да го повишат в майор.
— И трябваше да прослужи известно време като командир, за да получи това повишение, нали?
— Той е изключителен офицер. Не съм проверявал военното му досие, но там със сигурност е отразено всичко.
— Но в специалните сили капитаните обикновено трябва да са командвали самостоятелно част, преди да ги повишат в майори, нали така? Комисията за повишение иска да се увери, че кандидатът може да се справи и с тежка оперативна работа.
— Обичайно, да. Но не е задължително.
— Вие самият били ли сте командир на самостоятелна част?
— Да.
— Познавате ли някой командир на батальон от специалните сили, който не е командвал отряд?
— Не.
Смодърс вече беше усетил накъде отива разговорът и беше започнал много внимателно да подбира думите си. Както вече беше признал, той отговаряше за екипа на Санчес и всичките им действия. Разбира се, един батальонен командир, който ръководи голям брой военни единици, не може да бъде навсякъде едновременно. Това, което може да направи, е да избира компетентни, надеждни подчинени. Всъщност армията точно това очаква от него. А ако екипът на Тери Санчес хладнокръвно беше избил трийсет и пет души, значи де факто Тери Санчес не притежаваше необходимите качества за заеманата от него длъжност. А това пък означаваше, че Уил Смодърс е допуснал грешка. Ето защо изведнъж беше станал крайно пестелив по отношение на истината.