Големият портрет
- Автор: Будзаті Діно
- Язык: болгарский
- Переводчик: Хубан Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Големият портрет». Краткое содержание книги:
— Какво му е? В лошо настроение ли е? — обърна се Олга към Манунта, който се подсмихваше.
— Не, не — помъчи се да го извини главният техник, пълен, спокоен и весел човек, — той си е такъв, малко странен. Нали знаете… големите учени…
— На мен ми е много симпатичен — обади се Елиза Измани, сякаш за да предотврати някоя забележка на Олга.
— Истинска хала — рече Олга, — поразителен мъж, помита всичко по пътя си; само като го погледнеш, и разбираш.
XII
Стробеле се покашля, за да привлече вниманието им:
— Сега може да направим един малък експеримент за сетивата му.
— Като се обърнеш към него, той отговаря ли, подчинява ли се? — попита съпругата на Стробеле.
— Олга — рече Стробеле, — пак разглеждаш проблема тъкмо от обратната страна, от която го гледаме ние. Дали отговаря или не — за нас е все едно. Не трябва да действува, а трябва да мисли.
— А разбира ли това, което говорим?
— Откровено казано, не ни е известно. Не съществува някаква техническа предпоставка, за да ни разбира. Обаче… обаче установихме, че тази машинка притежава заложби, каквито не сме и сънували… Не бих се учудил, ако…
— И как го кръстихте?
— Всеки го нарича различно. Официално е Номер Едно. Аз го наричам „Приятеля“. Манунта казва „Малката“. Ендриаде казва винаги „Тя“: тя, творбата.
— Тя ли?
— Тя. А понякога обича да се шегува, нарича го дори с женски имена.
— С какви имена?
— Някакви женски имена, не помня точно.
Всички погледнаха в една посока. След като беше изчезнал зад ъгъла на един павилион, Ендриаде се появи доста по-далеч и по-високо, на ръба на една продълговата постройка, която доминираше над част от цитаделата. Беше се спрял и надвесил над железните перила и като че ли разговаряше с някого долу.
— Но с кого говори?
— Сигурно си говори сам. Това му е стар навик — обясни Стробеле.
— Да, да — потвърди Елиза Измани. — И ние го чухме снощи. Бяхме излезли да се разходим и го срещнахме. Дори се изплашихме. И той говореше, говореше на висок глас.
— Извинявай, Елиза — прекъсна я Олга. — Кажи, Джанкарло, тя, машината, говори ли?
— В обикновения смисъл на думата — не. Не знае езици. По този въпрос бяхме категорични. Тежко ни, ако го бяхме научили някакъв език. Говорът е най-големият враг на бистрия ум. В желанието си на всяка цена да изрази мислите си с думи, човекът накрая забърква такива каши…
— Значи е ням?
— Кажи, Манунта — подкани го Стробеле, — ням ли е нашият приятел?
— Вие, господин професоре, ме взимате на подбив — Манунта шеговито го заплаши с пръст. — Вие знаете по-добре от мен… Ето сега например… — и той направи знак с ръка да пазят тишина.
Замълчаха. Един особен звук, наподобяващ ромон на вода, жаловито скрибуцане и приглушено жужене, прекъсван от неравномерно щракане и тремоли, се носеше из въздуха и ту се приближаваше, ту се отдалечаваше с капризни въздишки. А при по-продължително слушане се долавяха, макар и не отчетливо, гласни и съгласни, една бъркотия, напомняща френетично забързания и неразбираем говор, когато магнетофонната лента се навива бързо. Глас ли беше? Или обикновен шум от механизми? Или пък в него имаше някакъв смисъл, зрънце разум? Или беше кикот?
— Това ли е? — попита Стробеле главния техник, който му кимна утвърдително. — И ти го разбираш, нали? Чух те веднъж да казваш, че го разбираш, сякаш е твоят език. Хайде, превеждай тогава. Какво казва?
Манунта започна да го усуква:
— А, аз! Какво разбирам аз? Очевидно тогава съм се пошегувал. Може би професор Ендриаде го разбира.
Стробеле направи пренебрежителна гримаса:
— Вие, вие сте луди! Ти и онзи свръхчовек Ендриаде. Ако ви слуша човек… — И се обърна към жена си: — Надявам се, че не му вярваш. Това са механизмите, клапите, селекторите, ретроактивните устройства и така нататък. Там има стотици хиляди такива. Логично е да издават звук.
— Ами това? — попита Елиза Измани.
— Кое това?
— Не чувате ли?
Слабият глас беше внезапно изчезнал. Над огромното съоръжение сега отново бе, настъпила тишина. Но дали това беше тишина?
Отначало, при несъсредоточено слушане, не се чуваше нищо. После, лека-полека, от самата тишина се отделяше някакъв неуловим резонанс. Като че ли от целия комплекс на машината, от цялата шир на апокалиптичната долина бликаше живот, някакъв кипеж в недрата и едно неопределимо излъчване. В смаяните уши бавно се оформяше мелодично бръмчене, толкова безплътно, че човек се питаше дали е действително, или само внушение. Като някакво необятно дихание, което бавно се надигаше и снишаваше, огромна океанска вълна, която на моменти замираше с весело клокочене в кухините на гладките канари. Или може би беше само вятърът, въздухът, движението на атмосферата, защото никога не беше съществувало на света подобно нещо — в едно и също време скала, укрепление, лабиринт, замък и гора, в чиито безбройни криволици с безбройни форми се образуваха нечувани резонанси.