Големият портрет
- Автор: Будзаті Діно
- Язык: болгарский
- Переводчик: Хубан Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Големият портрет». Краткое содержание книги:
Сякаш някъде далеч нещо се сгромоляса. Нищо не помръдваше. Гласът продължаваше като грамофонна плоча: „Да ме да ме да ме да ме…“
XXII
Започваше да се здрачава. Ермано Измани се втурна в кабинета на Ендриаде, който пишеше нещо.
— Жена ми… Елиза… Не мога да я намеря. Излезе да се поразходи и не се върна.
— Как не се върна?
— Трябва да се е случило нещо. Чувствувам, че се е случило нещо.
— Успокойте се, драги Измани. Не виждам причина за…
Обаче вече беше станал от стола. Причина ли? Нима не можеше да има причина?
— Там горе, където свършват ливадите, има една пропаст. Не дай боже.
Ендриаде беше вече на вратата:
— Успокойте се, Измани. По-добре е да ме чакате тук, вие не познавате околността. Ще отидем с Манунта.
Подозрението. От няколко дни го измъчваше едно подозрение. Лаура, Елиза, гласът, нощната сцена, възвръщането на спокойствието — всичко беше толкова странно.
— Но аз съм й съпруг, Ендриаде, не можете да ми забраните. Ще дойда и аз.
— Не — отсече Ендриаде ядосан. Беше вече навън. Тичаше надолу по пътя да намери Манунта. Здрачът вече гаснеше и безброй звезди се запалваха на небето.
Почти се беше стъмнило, когато Ендриаде и Манунта стигнаха до една от вратичките в оградната стена. Отвориха я. Никой не продумваше. И двамата мислеха едно и също!
Спряха се за миг на площадката, надвесена над бездната на Номер Едно, и се ослушаха.
Вече беше тъмно, но светлината не бе изгаснала напълно и в последния отблясък на залеза най-високите части на робота продължаваха да фосфоресцират, забулени в синкави воали.
— Не чувам нищо — казва Ендриаде.
— Гласът мълчи — потвърждава Манунта. — Странно. По това време никога не мълчи.
Замълчават. Мислят за едно и също нещо.
— Да влезем — предлага Ендриаде.
Отварят желязната вратичка, запалват светлината, втурват се надолу по стълбата, по коридорите, по подземните галерии, по стълбите, задъхват се, друга врата, светлина, голямата зала с нишата, блещукането на сини, зелени, жълти, червени светлини. Шумолене като в мравуняк. По-силно от обикновено. Лудо святкане на искри във вълшебното стъклено яйце.
— Господин професоре чувате ли?
Ослушват се. На лицето на Ендриаде са се врязали две сини сенки. Ето гласа. Съвсем слаб, като далечно ехо, погребан в дълбоки пещери.
— Манунта, включи усилвателя.
Лостът е включен и звукът, скъпият глас се усилва като звук от тръба.
Споглеждат се. „… Ако те пусна да си отидеш, той ще измисли други злодеяния, той иска да му бъда роби-ня; ще ми говори за птичките, ще ми говори за любов, проклета да е любовта, той даде ли ми любов? Сега ще те убия. Аз искам…“
— Манунта, прекъсни тока.
— Няма да бъде достатъчно, господин професоре.
— Манунта… — Гласът му секва.
Манунта е сграбчил вече някакъв железен предмет, черен и тежък.
— Манунта… — промълвя Ендриаде, закривайки лицето си с ръце. — Господи, какво направих!… Удряй, удряй!
Отсечен трясък, последван от меко и звучно плюще-не. Звън от строшени стъкла.
— Удряй! Удряй! — крещи Ендриаде, ридаейки. Манунта нанася удари по вече угасналата паяжина във вътрешността на вълшебното яйце, убива душата. На всички страни отскачат със звън металически частици.
Гласът е замлъкнал. Тишина. Но в тишината бавно се надига тежко, равномерно бръмчене. Лаура не съществува вече. Съществото е на парчета, но безучастно и безсъзнателно продължава безмълвната дейност на клетките. Няма ги вече жената, любовта, желанията, самотата, терзанията. Останала е само огромната машина, неуморна и мъртва. Като армия от слепи счетоводители, наведени над писалищата, които записват ден и нощ безкрайни колони от цифри за една празна вечност.