Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Не — отговори Бени, — не съм видял никого.
— А, помислих, че си го срещнал.
— Шарената опашка?
— Да, Големият ловец не го ли е видял на брега на езерото?
— Не видях нищо друго освен една мечка.
— Не лъже ли езикът на белия брат? — попита индианецът подигравателно. — Моят език винаги говори истината!
— Как!… Как!… И какво желае Големият ловец?
— Да изпуша един калюмет с Червения облак.
— Големият ловец вече е пушил лулата на мира.
— Така е, но трябва да поговоря с вожда.
— Искаш среща с него?
— Вече го казах.
— Нека Големият ловец ме последва.
Индианецът прехвърли през рамо уинчестъра и тръгна пред ловеца, но макар и да си даваше вид на спокоен, тъй като най-голямата грижа на индианците е винаги да прикриват чувствата си и най-вече никога да не показват подозрение, той все се стараеше да върви малко встрани, за да държи под око белия брат. Прекоси с бърза крачка част от гората, а после спря пред една широка просека и каза:
— Ето лагера.
Бени потръпна и с бърз жест извади револвера си от кобура като го криеше под пояса тъй като не можеше напълно да се довери на индианския вожд и неговите воини. След това провеси пушката си на седлото, с което искаше да покаже, че идва като истински приятел. Около просеката разположени в кръг, сред многобройните свободно пасящи коне се издигаха две групи високи палатки или, по-точно казано, вигвами. Бяха направени от дълги, подострени прътове, които се събираха нагоре и образуваха връх. Покрити с бизонски кожи, те бяха боядисани в червено, изрисувани с животински глави, бизонски рога и змии и украсени с добре ушити парчета плат. Сред вигвамите Бени забеляза стълб забит в земята, към който здраво бе привързано едно момче с бяла кожа и черни очи и коса. Този нещастник, вероятно другарят на скалпирания, може би не подозираше каква грозна участ го очаква, затова изглеждаше спокоен и гледаше по-скоро с любопитство, отколкото с разбиране няколкото индиански воини, които бяха на-клякали около него и се смееха и бърбореха Като видя ловеца момчето повдигна глава огледа го внимателно, нададе вик на изненада и се опита да разкъса въжетата, които го пристягаха. Бени се направи, че не го вижда и спря пред един вигвам, по-широк от останалите, върху чийто връх се развяваше парче от боброва кожа — знамето на племето с нарисувана птица, която може би изобразяваше гарван. Навярно това бе тотем. Веднага тридесет или четиридесет индианци заобиколиха каубоя и завикаха:
— Големият ловец! Големият ловец!
— Да — отговори Бени, — Големият ловец, който идва да изпуши един калюмет с Червения облак.
— Ето го! — извика един глас.
От вигвама, върху който се развяваше знамето на племето, излезе индианец с почти гигантски ръст. Мъж, наглед величествен и с могъща мускулатура, който вероятно притежаваше херкулесова сила. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки — би могъл да бъде както на четиридесет, така и на петдесет години. Имаше ъгловати, сурови черти, кожата му бе керемиденочервена тук-там с татуировки по бузите с пронизващ поглед и свиреп израз, с много дълга и черна коса. Като вожд на племето носеше едно от онези превъзходни наметала от вълна на планински овен и козина от диво куче изработено великолепно на ръка с разноцветни конци и сложни рисунки, украсено с дълги пискюли. На краката си имаше големи бродирани мокасини, гарнирани по края с леки ресни, може би направени от коса изтръгната от черепа на някой неприятел. Бе обут с кожени панталони, прилепнали плътно около бедрата му. На главата си носеше сноп пера от див пуяк, който достигаше чак до средата на гърба му и му придаваше вид на таралеж.
— Аху! — възкликна вождът, като забеляза Бени. — Как така моят брат Големият ловец е дошъл при Червения облак? Може би с надежда да отърве от стълба на мъченията бледоликия човек? Ако това е причината която го е довела тук, може да си върви обратно на брега на езерото.
Явно посрещането не бе окуражаващо, но каубоят познаваше твърде добре индианците, за да му обърне внимание. Слезе бавно от седлото, върза коня за един кол към палатката, за да му е под ръка, и каза:
— Големият ловец поздравява големия вожд Червения облак и иска да изпуши заедно с него лулата на мира, преди да обясни причината за посещението си.
— Големият ловец е добре дошъл. Ще събера съвета на старците в моята колиба, защото виждам, че ще трябва събрание Нека белият брат ме последва, без да се страхува.
Каубоят погледна към индианците, които го заобикаляха, огледа и лагера, за да се увери, че нищо не би му попречило, ако иска да избяга в случай на опасност. След това последва вожда във вътрешността на широката палатка през един тесен отвор, замаскиран с парче кожа, прикрепено с два пирона. Вигвамът бе пълен с дим, тъй като индианците имаха обичай в средата да поддържат запален огън, на който приготвяха храната си и опушваха месото, за да го консервират. Сред облаците дим, които не можеха да излязат от малкия отвор на върха на палатката Бени забеляза бизонски кожи, служещи за постели, медни тенджери, полуразкъсани куфари, издънени сандъци, дрехи, оръжия. Всичко това бе хвърлено накуп, в безпорядък. С ритници Червеният облак отхвърли предметите които покриваха пода и клекна пред огнището, като даде знак на каубоя да го последва. Тъкмо се бяха настанили, когато други шестима индианци влязоха вътре почти всичките стари, сбръчкани, с татуирани лица и ръце покрити с многобройни белези от рани, получени при участието им в кървавите битки срещу Черните крака. Индианците поздравиха. Големия ловец с едно проточено аху и седнаха около огнището. Един млад воин донесе калюмета — лула от черна и твърда пръст, дълга повече от една стъпка и украсена с груби фигури, изобразяващи двама мъже кану и томахавка. Червеният облак я напълни с предварително измит с ракия и после добре подсушен тютюн, запали я, няколко пъти всмукна дълбоко и издуха дима в четирите посоки на света като произнасяше някакви тайнствени думи. После я подаде на Бени, след което лулата обиколи присъствуващите. Когато всички бяха пушили и лулата бе отново занесена в колибата на жреца каубоят взе думата сред дълбока тишина: