Бунтът

— Баща ми те харесва — довери той. — И майка ми също, и Гуен, мисля, ама тя е много срамежлива и човек не може да разбере.

Устните на Бригъм трепнаха.

— За мен е чест.

— Кол писа, че имаш най-добрите конюшни в Лондон, значи и аз те харесвам.

Бригъм не можа да се въздържи, разроши косата на хлапето и се усмихна дяволито на Серина:

— Още една победа.

Тя вирна брадичка.

— Върви се измий, Малкълм — заповяда и ядосано си тръгна.

— Винаги те карат да се миеш — въздъхна момчето. — Доволен съм, че в къщата ще има повече мъже.

Почти два часа по-късно каретата на Бригъм пристигна в селото и предизвика бурен възторг. Лорд Ашбърн винаги искаше да има най-доброто и пътният му екипаж не правеше изключение. Каретата бе в кралски черен цвят, обточена със сребро. Кочияшът също бе в черно. Конярят, който пътуваше на капрата до него, бе много доволен, че хората ги гледаха с любопитство през вратите и прозорците си. Макар през последния ден и половина да се бе оплаквал от ужасното време, от ужасните пътища и от ужасното препускане, сега се чувстваше по-добре, като знаеше, че пътуването бе свършило и че ще го оставят да се погрижи за конете.

— Хей, момче! — Кочияшът спря издишващите пара коне и махна към едно хлапе, което стоеше до пътя, гледаше захласнато каретата и си смучеше пръста. — Къде е къщата на Макгрегърови?

— Направо по пътя след оня хълм. Търсите английския лорд? Това неговата карета ли е?

— Точно така.

Доволно от себе си, момчето посочи с ръка:

— Там е.

Кочияшът подкара конете в тръс.

Бригъм ги посрещна лично, настръхнал от студа.

— Много се забавихте.

— Простете, милорд, времето ни задържа.

Бригъм махна към куфарите:

— Внесете ги. Конюшните са отзад, Джем. Ял ли си?

Джем, чието семейство от три поколения бе работило при Ленгстънови, скочи сковано от капрата.

— Нищичко не съм хапнал. Тук е ужас.

Бригъм се засмя, оценил правдивостта на думите му.

— Сигурно в кухнята има нещо топло. Защо не… — Замълча, защото вратата на каретата се отвори и оттам, с повече достойнство от който и да било херцог, излезе един мъж. — Паркинс!

Паркинс се поклони.

— Милорд. — Огледа облеклото на Бригъм и строгото му лице се промени. Гласът му, изпълнен с ужас, потрепери: — О, милорд!

Бригъм хвърли един печален поглед към съдрания си ръкав. Без съмнение, Паркинс би се разтревожил повече от плата, отколкото от раната под него.

— Както виждаш, имам нужда от моя багаж. А сега, какво, по дяволите, правиш тук?

— Вие имате нужда и от мен, милорд. — Паркинс се изпъна. — Знаех, че трябва да дойда и в това няма никакво съмнение. Погрижете се багажът веднага да бъде отнесен в стаята на лорд Ашбърн.

Въпреки че студът се просмукваше през сакото му за езда, Бригъм го погледна строго:

— Как дойде?

— Пресрещнах каретата вчера, милорд, след като вие с господин Макгрегър бяхте продължили на коне. — Паркинс, две педи по-нисък от Бригъм и болезнено слаб, опъна рамене. — Няма да се върна в Лондон, милорд, когато дългът изисква да съм тук.