Бунтът

— Драскотина. Сестра ти се погрижи за това.

— Гуен е ангел.

— Младата Гуен беше изцяло заета с теб.

Серина ме превърза.

Кол погледна сестра си и се засмя:

— Много е несръчна.

— Гълтай си лъжицата, Кол.

— Една дупка в ребрата не значи, че ще ти се оставя да ме тормозиш, момиченце. Още мога да те метна през коляно и да те напляскам.

Тя деликатно изтри устните му със салфетка.

— Последния път, когато се опита, цяла седмица куца.

— Да, бе, вярно — призна Кол с усмивка. — Леле, Бриг, колко е подла. Изрита ме право в… — Той улови гневния поглед на Серина. — В гордостта, така да се каже.

— Ще го запомня, ако някога ми се случи да си меря силите с госпожица Макгрегър.

— А веднъж ме удари по главата с тигана — спомни си Кол. — Направо видях звезди. — Отново му се доспа и клепачите му натежаха. — Побойничка. Така никога няма да си хванеш мъж.

— Ако исках да си хвана мъж, вече щях да съм го сторила.

— Най-хубавото момиче в Гленроу. — Гласът му се поколеба, а очите му се затвориха. — Обаче отвратителен характер, Бриг. Не като онази сладка Френси със златистата коса.

Каква сладка Френси, учуди се Серина и погледна крадешком към Бригъм, ала той се усмихваше и си играеше с копчето на сакото си.

— Имах удоволствието да го открия лично. Почивай си сега.

— Накара ме да изям тая каша. Гадно нещо.

— Ами, има още. Неблагодарник.

— Обичам те, Рина.

Тя отметна косата от челото му.

— Знам. Мълчи сега и заспивай. — Зави го по-добре и се обърна към Бригъм: — Сега няколко часа ще кротува. Следващия път ще го нахрани майка, а с нея той няма да спори.

— Бих казал, че спорът му се отрази също толкова добре, колкото и кашата.

— Това беше идеята. — Серина вдигна подноса с празната купа и понечи да мине покрай него. Бриг трябваше само да направи крачка встрани, за да й препречи пътя.

— Починахте ли си?

— Съвсем добре. Извинете ме, лорд Ашбърн, имам работа.

Вместо да се отмести, той й се усмихна.

— Когато прекарам нощта с една жена, тя обикновено ме нарича по име.

В очите й се появи пламъкът на войната, точно както се бе надявал.

— Аз не съм ви златокосата Френси, нито някоя от вашите леки лондончанки, така че задръжте си името… Лорд Ашбърн. На мен то не ми трябва.

— Аз пък мисля, че на мен вашето ми трябва… Серина. — Тя му направи удоволствието да изсумти. — Имаш най-красивите очи, които някога съм виждал.

Това я обърка. Серина знаеше как да се справя с ласкателството, как да го приема, избягва, да не му обръща внимание. Кой знае защо, с него това не бе толкова лесно.

— Пуснете ме да мина — прошепна тя.

— Щеше ли да ме целунеш? — Той хвана брадичката й. Серина държеше подноса като щит пред себе си. — Щеше ли, когато тази сутрин по лицето ти се четеше колко ти се спи, а светлината тъкмо ставаше златна?

— Отместете се. — Тъй като усети, че гласът й бе станал дрезгав, тя бутна подноса в ръцете му. Бригъм инстинктивно го хвана, за да не падне. Серина, вече свободна, тръгна към вратата. Той вървеше на две крачки след нея. Спря ги звукът от тичащи крака.