Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Наблизо беше намерен един студент, Удо Ласкал, брабантец по произход. Откриха го много пиян в близката уличка, невъоръжен, без никакви рани, но покрит от главата до петите с нечия чужда кръв. Бил е затворен в градския затвор, защото уж и той е от буйстващите студенти.
— И призна ли нещо?
— Нищо, освен, че е пил твърде много от новия ейл в „Петелът и бъчвата“.
— А къщата?
— Заковахме я и я охраняваме. Виждате ли — продължи шерифът, — засега има само слухове, в града се говори, но нищо не е сигурно. Ако тази история се разчуе, тя ще пробуди стари дрязги, особено между гражданите и университета. — Той сви рамене. Ще избухнат бунтове, а нито градските, нито университетските власти искат това. — Сър Осуалд се изправи от масата. — Направихме всичко. — Гласът му трепна. — Сложихме пазачи, улични патрули, но както казах, те също са изплашени до смърт.
— А как се замеси нашата игуменка? — усмихна се очарователно Александър на майка Констанс.
Игуменката се изчерви леко като младо момиче, на което са направили комплимент.
— Аз съм самотна жена, а сър Осуалд и прокторът Никълъс нерядко ми правят честта да вечерят с мен. Отначало мислех, че убийствата са част от кървавите дела на живите, но когато продължиха, си спомних за легендите и университетът любезно ми позволи да се консултирам с някои ръкописи, които се пазят в черквата „Сейнт Мери“. Чак тогава започнах да подозирам. — Тя преглътна с мъка. — Писах на краля и на архиепископа. Останалото знаете.
— Изнесени ли са труповете от последната къща? — попита сър Годфри.
— Не — отвърна сър Осуалд. — Труповете бяха открити от пътник, който се опитвал да продава дрънкулки на минувачите. До утре той също ще си охлажда главата в градския затвор. Както обикновено, ще почакаме да падне мрак, за да изнесем труповете.
Годфри се изправи.
— В такъв случай да ги видим сега. Прокторът поклати глава.
— Не мога да дойда с вас — прошепна той. — Толкова много кръв, толкова много мъртви.
— Аз ще отида — каза сър Осуалд и погледна предупредително към тях. Надявам се, че имате здрави стомаси.
Те се сбогуваха с игуменката и отидоха да вземат конете си от манастирските конюшни. После препуснаха към града. Убитите жени бяха живели на една уличка близо до Карфакс. Двама войници с униформа на градската стража стояха на пост пред вратата. Изглеждаха изнервени и бледи, но се зарадваха да видят шерифа и спътниците му. Веднага спряха да си шепнат с облечения в черно расо свещеник, застанал в сянката.
— Трябва ли да стоим тук? — измърмори единият от стражите, докато другият хвана юздите на конете.
Сър Осуалд разрита калта и боклука от алеята.
— Мъртвите не могат да ви сторят зло.
— Не — отвърна човекът, — но онези, които ловуват в мрака, могат.
— Пазете конете ни! — нареди остро сър Годфри.
— Отче Андрю! — възкликна сър Осуалд. — Чухте ли новините?
Свещеникът излезе от сянката. Беше среден на ръст, приятен и младолик, въпреки че голяма част от тъмната му коса беше посивяла. Годфри забеляза уморените му очи, но и бръчиците от смях около тях, волевата уста и брадичка.
— Да, чух — отвърна свещеникът. Той погледна към Годфри и Александър и в очите му просветна интерес.
Сър Осуалд ги представи.
— Много се радвам, че сте тук — промърмори отец Андрю и направи знак на благослов. — Както е казал Петър: „Бъди нащрек. Сатаната е влязъл в града и оставя белега си навсякъде“.
Сър Осуалд кимна, мина покрай тях, извади камата си и сряза печатите на вратата. После извади ключ от кесията, отключи вратата и я отвори.
Годфри, Александър и зад тях отец Андрю го последваха във влажната тъмнина. Писарят почувства космите на тила му да настръхват и усети злокобното присъствие, дори преди сър Осуалд да запали с огнивото си маслената лампа, която разпръсна мрака. Насмолената факла в желязна скоба на стената също запламтя живо. Александър се огледа и едва не припадна. Стаята беше простичка — глинен под, маса, етажерки върху варосаните стени, малко огнище с тенджера върху бялата пепел и плетена кошница с хляб, окачена високо на таванските греди, за да не я стигат мишките. Няколко съдини, глинена чиния, калаена тенджера, ножове и шишове висяха над огнището. Стените бяха покрити с кръв, масата блестеше от съсиреци, а на пода труповете на жените лежаха с отметнати назад глави, рани в гърлата, които напомняха на кървава уста и спечени от кръв предници на простичките рокли. Един поглед върху синьо-белите лица и Александър не можеше да издържа повече. Той запуши устата си с ръка и последва свещеника, който беше също толкова потресен, обратно на мрачната уличка. В стаята, където царуваше смъртта, шерифът се обърна към сър Годфри. Той също беше пребледнял и въпреки че беше виждал ужасни неща и преди, слабото му лице блестеше от пот и очите му бяха широко отворени от страх. Той се облегна на стената, без да се интересува дали е изцапана с кръв, и затвори очи.