Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
— На колене пред господаря Харон!
— Кой, по дяволите, пък е този? — озъбих се аз.
— Той е господарят на лондонските разбойници.
Извърнах се.
— Ами ти кой си?
— Аз ли? — отвърна един червенокос мъж с кучешка физиономия. — Аз съм неговият верен Цербер.
— Разбира се — подиграх му се аз, — аз пък съм Лукреция Борджия.
Един ритник в краката ме събори на колене. Извиха главата ми назад и ме накараха да погледна ужасяващото лице на Харон. В ума ми изплуваха спомени, разни истории за някакъв разбойнически крал, Принц на крадците, който властвал над цялата лондонска измет. Беше заел името си от митичния лодкар от подземния свят, придружаван от злото куче Цербер. Предполагаше се, че Харон е бил оръжеен майстор на кралската артилерия, докато при някаква обсада на границата между Англия и Шотландия в лицето му не избухнал барут. Същият този човек сега ме гледаше отвисоко. Не можех да реша кое е по-ужасно — здравото око, пълно с омраза, или стъкленото топче, което му придаваше вид на жив труп.
— Добре дошъл в моите владения — едва размърда устни Харон. — Кой ти позволи да търгуваш в града? Да прибираш реколтата от моите поля? Да жънеш там, където не си посял и зърно?
— Я се разкарай! — изкрещях в отговор. — Боскъм ми разреши!
(По рождение съм страхливец, но имам избухлив нрав. Не обичам да ме заплашват. Ще ми се да бях останал верен на истинската си природа, да се бях вкопчил в краката на този главорез и да ги бях разцелувал, хленчейки за милост. Така може би щях да се размина с удара по главата, който ме просна в несвяст, и с ужасния кошмар, който последва.)
Свестих се в огромно помещение, осветено от факли и лоени свещи. Носеше се странна миризма — ухание на апетитно печено месо, смесено с по-острия, метален мирис на мръсна вода. Понадигнах се и видях Харон, който седеше върху нещо като трон, положил крака върху кадифена табуретка със златни ресни. Другарите му се бяха разположили от двете страни на помещението върху груби маси, отрупани със сребърни и оловни съдове. Килими от чиста вълна, поне четири пръста дебели, застилаха част от пода. По стените висяха пъстри гоблени, по които се четяха различни инициали, но най-вече буквите И. М. Зад стола на Харон забелязах сандъци с ключалки и катинари. Един от тях беше отворен — беше малко ковчеже, пълно догоре със сребърни монети. Цербер се приближи важно и тикна в ръцете ми чаша с вино.
— Пий! — нареди ми той. — Господарят Харон пои всичките си гости.
— Къде съм?
Цербер измъкна кинжал от колана си и го заби в ръката ми. Изкрещях от болка.
— Пий! — заповяда той.
Така и направих. Това беше най-добрият кларет, който опитвах, откакто бях напуснал Ипсуич.
— Да ти кажа ли къде си? — наведе се към мен Харон. — Е, мастър Шалот, знаеш ли къде се намираш?
— Ако съдя по компанията, трябва да съм някъде в ада.
Харон щракна с пръсти и кинжалът отново прободе ръката ми. Опитах се да докопам Цербер, но той се измъкна ловко, а после се върна и отново ме бодна. Превих се, хванах се за ръката и я залюлях като бебе.
— Моля ви — рекох с умоляващ тон. — Не съм направил нищо лошо.
На мига всички обесници се хванаха за ръцете и ги залюляха напред-назад.
— Моля ви — изимитираха ме те. — Не съм направил нищо лошо.
Премълчах си. Стомахът ми се разбунтува и ме изби студена пот.
— Намираш се в лондонската канализация — обади се Харон и посочи небрежно към сводестия таван. — Построена е от римляните.
Стъпи на крака и плесна леко с ръце.
— Искам да ти покажа нещо, Шалот — чукна ме той по носа. — Би трябвало да ти прережа гърлото или да те удавя в някой мръсен канал. Още по-добре обаче ще е да ти покажа какво чака всеки, който посмее да се изпречи на пътя ми. Ти си Шалот, нали — приятел на Бенджамин Даунби, племенника на великия кардинал? Какво търсиш в Лондон?
— Продавам реликви.
— Държавата на Карл Велики?