Зона 51: Отговорът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Отговорът». Краткое содержание книги:
Лиса Дънкан, съветничка на президента и офицерът от Специалните части Майк Търкот разкриват пред света изумителната истина за Зона 51, „летателен полигон“ за НЛО, без да предполагат, че всъщност са отворили кутията на пандора. Защото не след дълго от космоса идва сигнал и той възвестява пристигането на самите пришълци. Най-сетне човечеството ще се срещне със същества от други планети. Но дали пришълците идват заради жителите на Земята, или за да приберат нещо, което са оставили тук отдавна?
Нещо, скрито в една пещера в Етиопия, която достига до Голямата цепнатина, отваряща пътя до земните недра. Нещо спотаено в гигантска гробница вКитай, недалеч от Великата Китайска стена. Какво се крие там? Или гибелта на цялото човечество…
Тук-там се срещаха и мъртъвци, покосени, където ги бе застигнал отровният газ. Каквото и да бяха използвали от „Тера-Лел“, ефектът му е бил светкавичен и смъртоносен. И най-вече краткотраен, тъй като в тунелите нямаше и следа от него. Търкот забеляза, че лицата на умъртвените са изкривени в мъчителни гримаси, а телата им бяха сгърчени от конвулсии — явно смъртта им не е била от леките.
Тримата заобиколиха поредния ъгъл и спряха изненадани. Широкият коридор завършваше с просторна подземна пещера, дълга най-малко петстотин метра и висока стотина. Пещерата бе издълбана в твърда, вулканична скала. Подът й се спускаше надолу под ъгъл от тридесетина градуса. Към средата на галерията водеше тъмна, гумирана пътека, а успоредно на нея бе прокаран теснолинеен железен път.
— Майко мила! — прошепна удивено Спиърсън.
— Вижте — Дънкан посочи надясно. От пода право нагоре се издигаше черна каменна колона — като пръст, сочещ в опушения таван. Беше висока около три метра и широка половин, а по гладката й полирана повърхност се виждаха рунически надписи.
— Дано там не пише: „Преминаването забранено“ — промърмори Търкот.
Един сержант от САС стоеше пред миниатюрното локомотивче с прикачен към него открит пасажерски вагон. Той отдаде чест на Спиърсън.
— Сър, вече слизахме долу с капитана — сержантът посочи с пръст през рамо към центъра на залата, накъдето водеха релсите и редица от ярки неонови светлини. — Оставих на пост едно отделение. — Сержантът преглътна смутено. — За първи път виждам такова нещо, сър.
— Е, тогава да отидем и ние да го видим — предложи Спиърсън и се качи във вагончето.
Търкот и Дънкан го последваха, а сержантът седна в локомотивчето и премести ръчката напред. Влакчето се разтърси и пое бавно надолу. Не след дълго стените от всички страни се изгубиха от погледа им и мракът се разсейваше само от бледата светлина на неоновите лампи. Температурата започна да се понижава и Търкот неволно вдигна яката на якето си, а Дънкан се притисна към него. Струваше му се, че е нищожна прашинка, зареяна из космоса. Погледна назад през рамо и видя, че платформата, от която се бяха качили на влакчето, е отдалечена на повече от километър разстояние. Съдейки по шума, пътуваха най-малко с двадесет и пет километра в час, но единственото усещане за движение идеше от смяната на стълбовете с неонови светлини край линията.
След още пет минути отпред се появи червеникаво сияние. В началото беше само като тънка нишка на хоризонта, но когато се приближиха, забелязаха, че линията се разширява. Беше разположена перпендикулярно на посоката, в която се движеха. Търкот нямаше никаква представа на каква дълбочина се намират, но откри, че започва да му става топло, а по челото му неусетно бяха избили капчици пот.
Той погледна надолу и забеляза, че подът на пещерата е идеално гладък. Беше надниквал във Втори хангар на Зона 51, където се намираше корабът-майка, но онази пещера изглеждаше като по-малкото братче на тази. Не можеше да си представи що за техника е била необходима, за да се изкопае подземна галерия с подобни чудовищни размери. „И какво ли е предназначението й?“ — зачуди се той. Точно отпред имаше голяма цепнатина, разделяща пода на пещерата, и отвътре бликаше червеното сияние. Търкот зърна няколко по-дребни светлинки — прожекторите на десантчиците, които ги очакваха в другия край на линията. Виждаше се и далечният край на цепнатината — на пет-шестстотин метра по-нататък, но не и онова, което я изпълваше, защото платформата бе разположена на стотина метра от ръба й.
— Сър! — кимна един от войниците на полковник Спиърсън и подаде ръка на Дънкан.
Продължиха пешком към ръба на цепнатината и спряха там, където гладкият каменен под рязко извиваше надолу. Дънкан възкликна уплашено, а Търкот почувства, че сърцето му замира, когато надникна отвъд ръба. Цепнатината нямаше дъно или поне не можеха да го видят, а вътрешността й бе изпълнена с червено зарево, което сякаш извираше право от земните недра. Търкот усети, че в лицето го лъхва жега, примесена с остър мирис на химически изпарения.
— Как мислите, каква е дълбочината? — попита Спиърсън.
— В момента сме поне на дванадесет километра под морското равнище — прецени Дънкан. — Ако червеното сияние е породено от разцепление в повърхността Мохоровичич3.
— В кое? — прекъсна я Спиърсън.
— Линията между кората и мантията на планетата… В такъв случай магмата е само на тридесетина километра под нас и тя е причината за горещината.
3
Повърхност на Мохоровичич — границата между земната кора и мантията на Земята, описана през 1909 г. от югославския сеизмолог А. Мохорвичич (1857–1936). — Б.пр.