Петдесет нюанса сиво

- Не, благодаря. Пак зазяпах грозните си пръсти.

- Искаш ли да хапнеш нещо?

- Не, благодаря.

Той кимна и отиде да вземе напитките.

Наблюдавах го тайничко, докато чакаше на опашката. Можех да го гледам цял ден... висок, с широки рамене, елегантно слаб и тези панталони как падаха от ханша по краката му... Един-два пъти прокара дългите си пръсти през вече сухата си коса, но тя си оставаше все така рошава и немирна. Как ми се искаше да съм на мястото на тези пръсти. Мислите свободно нахлуваха в съзнанието ми и лицето ми пламна. Захапах устната си и пак загледах ръцете си.

- За какво мислиш? Грей се бе върнал. Погледът му ме изяждаше.

Придобих пурпурен цвят. „Тъкмо си мислех как ми се иска да прокарам пръсти по косата ти и се питах дали е мека". Отърсих се. Той постави таблата върху елегантната кръгла дървена масичка. Подаде ми чашката, чинийката, малкото чайниче и една малка чинийка, в която бяха сложили само пакетчето чай „Туинингс Брекфаст", любимият ми чай. За себе си бе взел кафе, върху каймака на кафето бяха сложили мляко и сметана, в които плуваше оформено от кафето листо. Как ли ги правят тези формички? Премести таблата встрани, седна срещу мен и кръстоса дългите си крака. Чувстваше се така удобно в собственото си тяло. Завиждах му. Ето ме смачкана, без никаква координация, напълно неспособна да измина разстоянието от точка А до точка Б, без да падна и да си разбия мутрата.

- Та за какво си мислеше? напомни ми въпроса си той.

- Това е любимият ми чай казах тихо и задъхано. Все още не можех да повярвам, че седя срещу Крисчън Грей в кафене в Портланд. Той смръщи вежди. Знаеше, че не му казвам истината. Пуснах чая в чайника и почти веднага го извадих с лъжичката. Докато слагах използваното пакетче в чинийката, той наведе глава на една страна и ме изгледа изпитателно и дълго.

- Обичам чаят да е черен и не много силен заобяснявах се аз.

- Да, това го разбрах. Той гадже ли ти е?

„Опа... моля?"

- Кой?

- Фотографът Хосе Родригес.

Засмях се малко нервно, но ми стана любопитно. Откъде си го измисли пък това?

- О, не. Хосе ми е добър приятел и нищо повече. Как така си помисли, че ми е гадже?

- Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. Очите му ме приклещиха, исках да отместя поглед. Изключено!

- Той ми е като брат почти прошепнах.

Грей кимна, очевидно доволен от отговора ми, и се захвана с кифличката. Започна да я вади от хартиената опаковка, а това да наблюдаваш как пръстите му събличат една кифла бе невероятно усещане.

- Искаш ли? попита ме и онази потайна, неразгадаема усмивка пак заигра по устните му.

- Не, благодаря. И пак се захванах да изучавам ръцете си.

- А момчето, с което ме запозна в магазина вчера?

- Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. Ставаше много тъпо. Защо питаш?

- Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.