Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Със затворническите лакърдии на Коста Парашкевов повече няма да те занимавам. Такива като тях, и по-интересни, можеш да чуеш от всекиго, който е нощувал зад решетките. По-важно е, ще речеш, за какво е бил там. Хората говореха — в гешефт хлътнал. Ама какво значи това? Имай предвид, че затворник или човек, дето е лежал, никога не бива да го питаш: „Какво си сторил, че те вкараха вътре?“ На тоя въпрос ще ти отговорят с мълчание, с презрение, а може и боя си да изкараш. Ако си толкоз любопитен, ще кажеш: „За какво те осъдиха?“ Това е вече съвсем друга работа. На такова учтиво питане се допуска някое разяснение.

Ние с Михалис това нещо не го знаехме точно по тоя начин, но усетът ни подсказваше докъде да стигаме с въпросите си. За затвора питаме, ама за преддверието на затвора се въздържаме. Неудобно ни е. А Парашкевов колкото бе словоохотлив за друго, толкова за това преддверие беше пестелив. Едва-едва процежда по някоя дума. Днеска ще каже едно, след месец ще подхвърли второ. Веднъж недомлъвка ще остави, след време току-виж поизяснил спестеното. Като че скрита картинка рисуваше пред нас. Тук чертичка, там заврънкулка: я! — че то цветенце се образувало. И зайче до него с присвити уши. Ама вълкът го няма и няма. Скрил се е някъде! Да не би пък да е между цветенцето и на заека ушите? А-а, не ще го оставим ние тоя вълк неоткрит!

Не забравяй, че като се запознахме с Парашкевов, бяхме съвсем зелени. Край него поизраснахме, а когато се разделихме, бяхме станали младежи в силата си, деветнайсетгодишни. Различно ни чаткаше вече умът. Може би човекът не ни е разправял в началото за гешефта си, защото ни е смятал за недорасли. Млечни са ни били още зъбките, за да сдъвчат неговата история, камо ли да я преглътнат. И това си беше чистата истина. Какво разбирахме ние с Михалис от банки, валутни операции и финансови далавери?! Като ни кажат „банка“, за едно само се сещаме с него — че пари се държат вътре. И толкова. Може би е искал да поузреем, че да ни разправи в някой момент като на приятели всичко, от игла до конец. Най-напред да се научим да му съчувстваме, пък после и фактите да чуем.

На една йота не се съмнявам аз, че Парашкевов ни подготвяше, че бавничко открехваше причините на своите патила, че не случайно рисуваше чертичките в своята скрита картинка. Иначе другояче щеше да постъпи той. Под ключ щеше да постави въпроса какво е сторил и защо са го съдили. Нямаше да ни даде да припарим до тая територия, ако я смяташе за толкова забранена. Ама, казвам ти, не беше така. Лекичко ни водеше той, внимателно, подмамваше ни любопитството…