Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Чарлс изчезна в някаква малка прилежаща стая, не по-голяма от вграден гардероб. Оттам дочух звука на течаща вода. (Така и не узнах какво има в тази стая и как Джулиан, при определени поводи, чудотворно успяваше да извади оттам предястия, супи, основно ястие и десерт.) После Чарлс излезе, затвори вратата зад себе си и седна.
— И тъй — каза Джулиан, като огледа всички, насядали около масата. — Надявам се, че сме готови да напуснем реалния свят и да навлезем в света на възвишеното?
Той бе изключителен оратор, вълшебен разказвач и ми се ще да можех да ви дам по-добра представа за онова, което казваше. Но не е по силите на един посредствен интелект да предаде словата на висшия, особено след толкова години, без огромна част от думите да се изгубят при предаването. Разговорът през онзи ден бе за загубата на Аз-а, за четирите лудости на Платон и за всякакви останали лудости. Той започна с онова, което наричаше тежестта на Аз-а, и защо хората искат преди всичко да изгубят Аз-а си.
— Защо този инатлив, малък глас в главите ни измъчва толкова силно? — каза Джулиан, като оглеждаше насядалите около масата. — Възможно ли е това да се дължи на факта, че непрестанно ни напомня, че сме живи, за нашата тленност, за душата на всеки един от нас, която твърде много се боим да предадем, но въпреки всичко и най-много от всичко ни кара да се чувстваме нещастни? Ала също тъй — нали болката е именно онази, която най-често ни напомня за Аз-а? Ужасно е, когато като дете разбереш, че си нещо съвсем отделно от всичко останало на света, че никой друг и нищо друго не изпитва болка от изгорения език или ожулените колене, че нашите болки и страдания са си само наши. Става още по-ужасно, когато пораснем и разберем, че няма същество, независимо от силата на любовта ни към него, което някога истински да ни разбере. Нашият собствен Аз ни прави най-нещастни и това е причината, поради която толкова силно желаем да се отървем от него, не мислите ли? Спомнете си ериниите24.
— Фуриите — каза Бъни с блеснали очи, изгубени под кичурите коса.
— Точно така. И как са докарвали хората до лудост? Те буквално увеличавали звука на вътрешния монолог, подсилвали качествата, които вече били прекалено развити, карали хората да бъдат толкова много самите себе си, че повече не можели да търпят това. И как бихме могли да се отървем от този влудяващ Аз, напълно да се лишим от него? Любов? Може би; но старият Цефал чул Софокъл да казва, че дори и най-низшите измежду хората знаят какъв жесток и ужасен господар е любовта. Човекът губи себе си в името на другия, но правейки това, се заробва и бива нещастен под игото на най-капризното от всички божества. Война? Можеш да загубиш себе си в радостта от битката, отдаден на борбата за прекрасна кауза, но в наши дни няма толкова много славни каузи, за които да се бориш — засмя се той. — Въпреки че, смея да отбележа, след толкова четене на Ксенофонт и Тукидид, няма много младежи, които да познават толкова добре бойните тактики като вас. Убеден съм, че само да бяхте пожелали, можехте да се отправите в боен строй към Хампдън и сам-сами да го превземете.
— Можем да го направим този следобед, с шестима души — изсмя се Хенри.
— Как? — попитахме всички в един глас.
— Един, който да прекъсне телефонните връзки и електрозахранването, един на моста при Батънкил и един на главния път, на север. Останалите ще нападнат от юг и запад. Не сме много, но ако се разпръснем, можем да покрием всички точки за достъп — при тези думи той протегна ръката си с широко разперени пръсти — и да напреднем към центъра от всички посоки — пръстите му се свиха в юмрук. — Разбира се, ще разполагаме и с преимуществото на изненадата — завърши Хенри и аз изпитах неочаквана тръпка от студенината в гласа му.
— Колко години са изминали от намесата на боговете във войните на човеците? — засмя се Джулиан. — Очаквам Аполон, Атина и Нике да слязат и да се бият на ваша страна, „желани или не“, както делфийският оракул предрекъл на спартанците. Само си представете какви герои бихте били.
— Полубогове — прибави Франсис през смях. — Ще седим на тронове насред градския площад.
— А местните търговци ще ви принасят в жертва дарове.
— Злато. Пауни и слонова кост.
— По-скоро чедър и обикновени солени бисквитки — допълни Бъни.
— Кръвопролитието е ужасно нещо — побърза да се намеси Джулиан, забележката за обикновените солени бисквитки не му бе харесала особено. — Но често най-кървавите откъси на Омир и Есхил са и най-красивите. Да вземем например великолепния монолог на Клитемнестра в „Агамемнон“, който аз толкова много харесвам. Камила, ти изигра Клитемнестра, когато поставихме „Орестия“, помниш ли нещо от него?