Престол и щурм

– Ето че сега ми се удава втори шанс. Защо държиш да ме направиш още по-силна?

Той отново сви рамене.

– Равка е загубена без муските на Морозов. Съдено е ти да ги притежаваш, както на мен е съдено да управлявам. Това е пътят, няма друг.

– Колко удобно за теб.

Той се облегна назад и скръсти ръце.

– Може да бъдеш обвинена във всичко друго, но не и че си удобна, Алина.

– Няма как да съчетаеш муските. Всички книги твърдят едно и също...

– Не всички книги.

Едва не закрещях от безсилие.

– Багра ме предупреди, че си арогантен и заслепен от амбиция.

– Питам се дали би го казала и сега. – Гласът му беше леден. – И какви още предателства ти вля в ухото?

– Ами това, че те е обичала – отвърнах гневно. – И че е вярвала в шанса ти за изкупление.

Той извърна лице, но въпреки това успях да зърна болката, изписана на него. Какво ли беше причинил на Багра? И каква ли цена е платил за това?

– Изкупление – прошепна. – Избавление. Покаяние. Отживелиците на майка ми. Може би трябваше да я държа по-изкъсо. – Той бръкна в писалището и извади тънко томче с червена подвързия. Когато го вдигна, светлината заигра по изписания със злато надпис на корицата: Жития санктя. – Знаеш ли какво е това?

Свих вежди. Житията на светците. Споходи ме някакъв смътен спомен.

Аппарат ми даде препис от тази книга още преди месеци, докато бях в Малкия дворец. Още тогава я натиках в едно от чекмеджетата на тоалетната си масичка и повече не се сетих за нея.

– Някаква книжка за деца – отвърнах.

– Чела ли си я?

– Не – признах си и вече се разкайвах за това. Тъмнейший не откъсваше поглед от мен. Какво толкова важно намираше в тази сбирка от древни религиозни рисунки?

– Суеверия – каза, хвърляйки поглед на корицата. – Селски врели-некипели. Или поне така си мислех. Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате – влече ви все към посредствеността и малодушието.

– Мал не е малодушен.

– Той има дарба, това е сигурно, но не е Гриша. Никога няма да ти е равен.

– Той ми е равен, че и отгоре – казах през стиснати зъби.

Тъмнейший поклати глава. Ако не го познавах така добре, бих казала, че погледът му излъчва жал. Мен съжаляваше.

– Мислиш си, че той е твоето семейство. Въобразяваш си, че с него е бъдещето ти. Но ти ще ставаш все по-могъща, а той – все по-стар. Той ще крета през своя кратък живот на отказатся, а ти ще го гледаш как умира.

– Млъквай.

Той се усмихна.

– Хайде, тропни с крак и покажи характер. Кого го е грижа, че родината ти страда.

– Тя страда заради теб!

– Точно така, защото се предоверих на момиченце, което не може да понесе мисълта за собствените си възможности. – Той се надигна иззад писалището и го заобиколи. Колкото и да бях гневна, отстъпих на крачка и се блъснах в стола зад себе си.