Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Да, баща ми ме изпрати да ви посрещна — казва той. — Наблюдава ни от прозорците си. Иска да ви види в покоите си веднага.
— Не съм добре — казвам. — Лошо ми е.
— Това няма да ви избави — казва той без капка съчувствие. — Той дойде у дома от Уестминстър в мига, когато научи, че сте отишла в Съфолк Плейс. Против желанията му, против молбата на майка ми, против моите заповеди.
— Наистина ми е лошо — казвам му. — Ще трябва да отида в стаята си. Не мога да се виждам с никого. Помолете баща си да ме извини, кажете му, че трябва да легна.
— Ще съобщя на почитаемата си майка — казва той, — но тя вероятно просто ще дойде в стаята ви и ще ви принуди — поколебава се, като едно нещастно дете, което предупреждава друго. — Не може да заключвате вратата си, знаете. Няма ключ. Ако си легнете, тя просто ще дойде и ще ви измъкне.
— Не може да ме бие — казвам с мрачен хумор.
— Всъщност може.
Той се извръща от мен и ме оставя там, в градината, сама, ако не се броят дамите ми, докато една от тях се приближава, хваща ме под ръка и ми помага да стигна до стаята си.
След броени мигове, точно както е предрекъл синът ѝ, лейди Дъдли отваря вратата, влиза, без да почука, и се надвесва застрашително над мен, с хищно изражение.
— Прилошава ли ви сутрин преди службата в параклиса? — пита тя.
— Да — казвам. Опитвам се да се надигна и да седна, но за моя изненада тя ме натиска обратно на възглавницата.
— Не, лежете, почивайте си. А усещате ли да ви се замайва главата?
— Да.
— Гърдите ви чувствителни ли са на допир?
Намирам този въпрос за толкова интимен от страна на свекърва към снаха, към която не е проявявала досега никакъв интерес, че поруменявам и не отговарям.
— Кога трябва да започне цикълът ви?
Никога нямам представа — понякога закъснява, понякога не идва изобщо.
— Мисля, че е тази седмица, а може да е било миналата седмица.
Ядосаното ѝ лице се присвива в странна конвулсия: разбирам, че е развълнувана. Улавя ръката ми.
— Ще си почивате — казва с внезапно благ тон. — Почивайте си, скъпа.
Пред прозореца ми се разнася тропот от вътрешния двор, когато конниците от семейство Дъдли влизат вкупом в двора и крещят, за да повикат конярите и стражите. Шумът блъска силно в главата ми и аз извръщам лице от ярката светлина на прозореца.
— Можете да отидете в имението в Челси и да си почивате — предлага тя. — Там ви харесва, нали?
Живях там с кралица Катрин, когато беше току-що овдовяла и пишеше книгата си. Това е най-любимото ми място в целия свят.
— Обожавам това място — казвам. — Но мислех, че съпругът ви настоява да бъда тук?
— О, не, не, не. Можете да отидете там, докато чакаме новини — казва тя. — Гилдфорд ще ви посещава, а съпругът ми ще ви изпраща новини. Дамите ви могат да ви придружат — усмихва се, потупвайки студената ми ръка. Никога преди не е била толкова внимателна с мен. — Там можете да сте спокойна и да се храните добре. Родила съм тринайсет бебета — казва поверително тя. — Знам всичко за тези неща.
Нима тази луда жена мисли, че очаквам дете? Че нося в утробата си внука ѝ? Е, каквото и да има предвид, нямам намерение да споря с нея, ако ме изпраща в Челси без Гилдфорд.
— Ще поръчам да приготвят покоите ви в Олд Манър — казва тя. — Можете да отидете с нашата баржа, веднага щом я подготвят за вас. Вижте колко добре се грижа за вас! Но засега си почивайте.
Затварям очи, а когато ги отварям, нея я няма.
Олд Манър
Челси, юли 1553 г.
Трудно ми е да повярвам, че моята приятелка, моята наставница, моята почти майка кралица Катрин не е с мен тук, в Челси. Всеки път, щом вдигна очи от страницата, очаквам да я видя до масата ѝ, как чете и си води бележки.
Това беше нейният дом, а аз бях любимата ѝ повереница, малко момиче, което тя извайваше по свой образ и подобие, обичана като дъщеря. Разхождахме се заедно в градините, играехме в овощната градина, седяхме край реката, и всеки ден, неизменно, учехме в прекрасните стаи, от които се разкрива гледка към градините и по-нататък, към реката. Ако са ѝ липсвали тълпите и вълнението в кралския двор, то тя никога не показа това. Тъкмо напротив, живееше, както винаги бе искала: като начетена, отдадена на науките дама, откъсната от един греховен свят, щастлива с мъжа, когото обичаше, най-сетне свободна да се посвети на учение и молитва. Именно от тази библиотека изпрати книгата си на печатарите. Тук канеше най-изтъкнатите учени на нашето време да изнасят беседи. Сега имам чувството, че просто е отишла в градината или е тръгнала да се разходи по галерията, и че всеки момент може да я видя, и това ме утешава. Животът, който тя си създаде тук, е животът, който искам за себе си: този покой, който носят заниманията на ума.