Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Кой е по-зле?
Тя леко цъква с език, раздразнена от невежеството ми.
— Оставете ни — казва на дамите, които са влезли с нея. — Седнете, Джейн. Гилдфорд, скъпи синко, елате тук при мен.
Той застава зад нея, като господин Носльо, когато се вкопчва в Катрин, и наблюдава лицето ми, докато майка му ми казва:
— Кралят, Бог да го благослови, е по-зле. Предполагам, поне знаете, че беше болен?
— Разбира се, че знаех това. Често седя с него.
— Сега е по-зле. Неговите лекари казват, че няма да изкара лятото.
— Лятото ли? — това е невъзможно скоро. Мислех, че може да живее достатъчно дълго, за да се ожени и да има дете. Нямах представа какво се говори — че може да го изгубим, преди да е изтекла годината. — Бог да пази негова светлост — прошепвам, потресена. — Не знаех. Но как е възможно? Мислех, че той само…
— Това не е важно — прекъсва ме рязко тя. — Най-важно е завещанието му.
Всъщност най-важна е безсмъртната му душа. Но не мога да ѝ кажа това сега.
— Той го промени — казва тя. В гласа ѝ прозвънва нотка на триумф. — Промени го, а целият съвет се закле да спази промените — тя хвърля поглед нагоре към Гилдфорд, докато той свежда усмихнато лице към нея. — Баща ви се погрижи за това — казва тя. — Подготвен е за всичко — обръща се обратно към мен. — Кралят изключи полусестрите си от линията на престолонаследието — казва рязко, без да обръща внимание на изненаданото ми ахване.
Изправям се на крака, сякаш трябва да стана, за да намеря смелост да ѝ възразя.
— Не може да бъде — казвам бавно. Знам, че принцеса Мери е следваща поред в списъка на престолонаследниците: каквото и да мисля за религията ѝ, няма как да отрека правото ѝ. Наследниците не могат да бъдат назовавани безразборно. Тронът не бива да бъде отстъпван. Моят братовчед, кралят, знае това, народът знае това. Каквото и да казва баща ми, няма как кралят да може да избере наследника си. Няма момче от династията на Тюдорите. Той не може да предпочете една братовчедка пред друга.
— Ще бъде — казва лейди Дъдли. — И тя ще го разбере със сигурност, когато той умре.
Внезапно ме обзема страх, че това е държавна измяна. Нима не е измяна да се говори за смъртта на краля, нима не е измяна да се говори против принцесите?
— Мисля, че е по-добре да си отида у дома — казвам.
— Ще останете тук — отсича тя. — Сега не е моментът да бягате при майка си.
Презрително поглеждам сина ѝ, на когото явно никога не му се налага да бяга при майка си, понеже винаги е под крилото ѝ.
— Трябва да бъдете тук, за да може съпругът ми да ви отведе в Тауър — обяснява тя.
Ахвам. Последният човек, отведен в Тауър от съпруга ѝ, свърши с глава на дръвника: Едуард Сиймор.
— Не, глупачко такава — казва тя раздразнено. — Ще трябва да отидете в Тауър при смъртта на краля. Ще трябва да бъдете видяна в Тауър. Съпругът ми ще иска да бъдете на сигурно място.
Просто е твърде невероятно, и твърде нелепо, за да го обмисля. Знам, че баща ми и майка ми никога няма да допуснат Джон Дъдли да ме отведе в Тауър.
— Прибирам се у дома — казвам твърдо и отивам до вратата. Никога няма да участвам в това. Баржата ми ме чака на кея, дамите ми ме чакат в галерията. Никой не може да ме спре да си отида у дома, при майка ми, с новината, че семейство Дъдли са полудели, че си мислят, че могат да променят линията на престолонаследие и че искат да ме отведат в Тауър.
— Спрете я — нарежда майката на Гилдфорд.
Той пристъпва напред и хваща китката ми. Нахвърлям се върху му.
— Пусни ме — процеждам, а той трепва и се дръпва назад, сякаш котенцето на Катрин внезапно го е нападнало и му е изподрало лицето.
Не чакам втора възможност. Измъквам се от стаята и си плюя на петите. Тичам през двореца, прекосявам с тропот дървеното мостче.
— Потегляйте! — изричам задъхано, а после се разсмивам, защото съм свободна.
Съфолк Плейс
Лондон, юни 1553 г.
Разбирам, че майка ми е бясна, още преди да съм влязла в стаята или да успея да ѝ кажа колко лошо се е държала с мен лейди Дъдли. Тя крачи нагоре-надолу из личния си кабинет, баща ми седи до масата и я наблюдава мълчаливо, с вдигнати и преплетени пръсти, с предпазливо изражение. Тя се обръща рязко, когато влизам, а после вижда побелялото ми лице.
— Значи са ти казали.
— Лейди Дъдли ми каза — казвам тихо. — Но не разбирам. Тръгнах веднага, татко.
— Кажете ѝ! — нарежда му майка ми. — Кажете ѝ какво направи Джон Дъдли и как всички се съгласихте!
— На краля и на всички нас е ясно, че той няма да доживее да има собствени деца — казва с усилие баща ми. — Неговите лекари се съмняват, че ще доживее дори да види раждането на твоя син.