Червената кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-094-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Червената кралица». Краткое содержание книги:
Войната на розите бушува в Англия, а неумолимата съдба тласка към гибел гордата династия на Плантагенетите, разкъсвана от страсти, съперничества и омраза...
Наследница на династията Ланкастър, чийто герб е червената роза, Маргарет Боуфорт храни непоколебимото убеждение, че нейният род има Божествено право върху английския престол, и че самата тя е предопределена за величие. Нищо не може да сломи яростната ѝ амбиция – нито фактът, че баща ѝ се е опозорил като един от най-некомпетентните военачалници, нито дори съзнанието, че братовчед ѝ, крал Хенри VI, е несъмнено луд и неспособен да управлява страната.
Омъжена за първи път едва дванайсетгодишна, вдовица и майка на четиринайсет, Маргарет съсредоточава живота си в една цел –синът ѝ Хенри Тюдор трябва да стане крал, без значение какви ще бъдат последиците за нея, за Англия и дори за самото момче. Амбицията и фантстичната набожност изместват всякакви естествени пориви у Маргарет – тя преминава през бракове без любов, и политически сътресения, вперила поглед в английската корона, която все още е в ръцете на рода Йорк. Последният ѝ брак с безскрупулен интригант ѝ дава възможност да оглави заговора, довел до рухването на една династия.
И докато Ричард III, един оклеветен крал, се бори да съхрани мира и да излекува раните на Англия след гражданската война, опор-тюнисти, алчни аристократи и предатели копаят като къртици под престола му...
Мислех си, че болката от чакането е най-жестоката болка, която бих могла да понеса, но това беше само до нощта, когато се събуждам в агония, сякаш нещо в корема ми се надига и се преобръща в тялото ми. Изпищявам ужасено, двете жени скачат от сгъваемите си легла, а гувернантката ми пристига тичешком, също и прислужницата ми, и в един миг стаята се изпълва със свещи и с хора, които носят гореща вода и подпалки, и сред всичко това никой дори не поглежда към мен, макар че усещам как от мен внезапно се излива истински поток, и съм сигурна, че това е кръв, че ще кървя до смърт.
Те се спускат към мен и ми дават парче дърво, което да захапя, и благословен колан, който да завържа около надигащия се корем. Отец Уилям е изпратил от параклиса потира със Светото причастие, и те го поставят на молитвеното ми столче, за да мога да съсредоточа поглед върху тялото Господне. Трябва да призная, че сега, докато раждам, съм далеч по-малко впечатлена от разпъването на кръст. Наистина не е възможно нещо да боли по-силно от това. Скърбя за страданията на Нашия Господ, разбира се. Но ако Той беше пробвал едно тежко раждане, щеше да узнае що е болка.
Притискат ме на леглото, но ми позволяват да дърпам едно въже, когато започват болките. Припадам веднъж от мъчителната болка, а после ми дават силно питие, от което усещам замайване и ми прилошава, но нищо не може да ме освободи от менгемето, което е сграбчило утробата ми и ме разкъсва. Това продължава с часове, от зори до здрач, а после ги чувам как шептят помежду си, че раждането е започнало по-рано и отнема твърде много време. Една от акушерките ми казва, че съжалява, но ще трябва да ме подхвърлят с одеяло, за да накарат бебето да тръгне.
– Какво? – промърморвам, толкова объркана от болка, че не зная какво има предвид. Не разбирам какво правят, докато ми помагат да сляза от леглото и ме карат да легна върху едно одеяло на пода. Мисля си, че може би правят нещо, което ще облекчи непоносимата болка, която ме кара да плача, мислейки, че не мога да издържа повече. Затова лягам, подчинявайки се на техните дърпащи ръце, а после шестте се събират наоколо и заедно вдигат одеялото. Провесват ме като чувал с картофи, а после дръпват одеялото изведнъж, подхвърлят ме нагоре, после падам отново надолу. Аз съм само едно малко тринайсетгодишно момиче, могат спокойно да ме подхвърлят във въздуха, изпитвам ужасно усещане за летеж и падане, после – агонията на приземяването, а после те ме подхвърлят отново нагоре. Правят това десет пъти, докато аз пищя и ги умолявам да спрат, а после ме вдигат и ме слагат отново в леглото и ме гледат, сякаш очакват да съм много по-добре, докато аз се надвесвам встрани от леглото и повръщам между риданията.
Отпускам се назад за момент, и за един благословен миг най-лошото спира. Във внезапната тишина чувам гувернантката ми да изрича, съвсем ясно: "Заповядано ви е да спасите бебето, ако трябва да избирате. Особено ако е момче".
Толкова съм разярена при мисълта, че Джаспър е заповядал на собствената ми гувернантка да каже на акушерките ми, че трябва да ме оставят да умра, ако се наложи да избират между моя живот и този на племенника му, че се изплювам на пода и извиквам:
– И кой казва това? Аз съм лейди Маргарет Боуфорт от фамилията Ланкастър... – но те дори не ме чуват, не се обръщат да ме изслушат.
– Така е правилно да се постъпи – съгласява се Нан. – Но изглежда сурово спрямо малкото момиче...
– Това е заповед на майка ѝ – казва моята гувернантка, и изведнъж аз губя желание да им крещя. Майка ми? Собствената ми майка е казала на моята гувернантка, че ако бебето и аз сме в опасност, тогава трябва да спасят бебето?
– Клето малко момиче. Клето, клето малко момиче – казва Нан, и отначало си помислям, че говори за бебето, може би в крайна сметка е момиче. Но после осъзнавам, че говори за мен – едно тринайсетгодишно момиче, чиято родна майка е казала, че могат да го оставят да умре, само и само да се роди син и наследник.
На бебето са му нужни две денонощия, за да излезе мъчително от утробата ми, и аз не умирам, макар да има дълги часове, в които бих го сторила охотно, само за да избягам от болката. Показват ми го, докато заспивам, давейки се в болка. Струва ми се, че е с кестенява коса, и има миниатюрни ръчички. Посягам да го докосна, но питието, болката и изтощението ме потапят в мрак и аз изпадам в несвяст.
Когато се събуждам, е сутрин. Един от капаците е отворен, жълтото зимно слънце блести в малките стъкла, а стаята е затоплена от затрупаната жарава, която проблясва в огнището. Бебето е в люлката си, стегнато повито върху дъска. Когато бавачката ми го подава, дори не мога да почувствам тялото му: толкова стегнато е увит в повоите, които са като превръзки от главата до пръстите на краката. Тя казва, че той трябва да бъде привързан към дъска, така че ръцете и краката му да не могат да се движат, а главата му да стои неподвижна, за да е сигурно, че младите му кости ще израстат прави и силни. Ще ми позволят да видя стъпалата и дланите му и малкото му телце, когато го разповият, за да му сменят долната пеленка, което ще направят по пладне. Дотогава мога да го държа, докато спи, като вдървена и неподвижна малка кукла. Пелената е увита около главата и брадичката му, за да държи врата му изправен, и завършва с малък клуп на темето. Бедните жени използват клупа, за да окачват бебетата си на някоя покривна греда, докато готвят или си вършат работата, но това момче, което е най-новото бебе в рода Ланкастър, ще бъде люляно и носено от цял куп бавачки.