Червената кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-094-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Червената кралица». Краткое содержание книги:
Войната на розите бушува в Англия, а неумолимата съдба тласка към гибел гордата династия на Плантагенетите, разкъсвана от страсти, съперничества и омраза...
Наследница на династията Ланкастър, чийто герб е червената роза, Маргарет Боуфорт храни непоколебимото убеждение, че нейният род има Божествено право върху английския престол, и че самата тя е предопределена за величие. Нищо не може да сломи яростната ѝ амбиция – нито фактът, че баща ѝ се е опозорил като един от най-некомпетентните военачалници, нито дори съзнанието, че братовчед ѝ, крал Хенри VI, е несъмнено луд и неспособен да управлява страната.
Омъжена за първи път едва дванайсетгодишна, вдовица и майка на четиринайсет, Маргарет съсредоточава живота си в една цел –синът ѝ Хенри Тюдор трябва да стане крал, без значение какви ще бъдат последиците за нея, за Англия и дори за самото момче. Амбицията и фантстичната набожност изместват всякакви естествени пориви у Маргарет – тя преминава през бракове без любов, и политически сътресения, вперила поглед в английската корона, която все още е в ръцете на рода Йорк. Последният ѝ брак с безскрупулен интригант ѝ дава възможност да оглави заговора, довел до рухването на една династия.
И докато Ричард III, един оклеветен крал, се бори да съхрани мира и да излекува раните на Англия след гражданската война, опор-тюнисти, алчни аристократи и предатели копаят като къртици под престола му...
– Опитах се да преговарям с Ричард Йоркски и неговия съветник, граф Уорик – казва Джаспър. – Знаете колко усърдно се опитвах да ги убедя да работят с кралицата. Говорих многократно с кралицата. Но тя изпитва ужас от тях и се страхува, че ще посегнат на нея и сина ѝ следващия път, когато кралят заболее. А те на свой ред се опасяват, че тя ще ги унищожи, когато кралят е достатъчно добре, за да извърши каквото тя му нарежда. Не виждам решение.
– Дали може да бъдат отпратени от страната? – предлага Бъкингам. – Единият – в Кале? Навярно можем да изпратим Йорк в Дъблин?
Джаспър свива рамене:
– Не бих спал спокойно в леглото си нощем, като зная, че са далече от нашите брегове начело на собствените си армии – казва той. – От Кале те имат контрол над Ламанша: никое южно пристанище няма да е в безопасност. От Дъблин, Ричард Йорк би могъл да събере армия и да тръгне срещу нас. А ирландците вече обичат Йорк като крал.
– Може би кралят ще остане в добро здраве този път – предполага майка ми с надежда.
От неловкото мълчание, последвало тази реплика, осъзнавам колко тежко се е разболял негова светлост.
– Може би – казва херцогът.
Не губят време за ухажване между Хенри Стафорд и мен. Не губят време да ни дадат дори един миг, за да се срещнем. Защо да го правят? Това е работа за адвокатите и служителите в домакинството, които управляват богатството. Дори ако Хенри Стафорд и аз се намразим мигновено, това не би имало значение. Изобщо няма значение, че не искам да се омъжвам, че се страхувам от сватбата, страхувам се от консумирането на брака, страхувам се от раждането, страхувам се от всичко, свързано с това да бъда съпруга. Никой дори не пита дали съм изгубила детското си чувство за призвание, дали все още искам да бъда монахиня. Абсолютно никой не се интересува какво мисля. Третират ме като обикновена млада жена, отгледана да се омъжи и да сподели легло, и тъй като не ме питат какво мисля, нито забелязват какво чувствам, абсолютно нищо не ги разколебава.
Изготвят договорите, и ние ги подписваме. Отиваме в параклиса, и пред свидетели и пред свещеника си даваме клетва да се оженим през януари, така че да имам една година да бъда в траур за първия си брак, който ми донесе толкова малко радост и свърши толкова скоро. Ще бъда на четиринайсет години, а той няма да е точно на четирийсет, но за мен въпреки това ще е старец: на трийсет и три години.
След годежа се връщаме в къщата, и двете с майка ми сядаме, заобиколени от дамите си, в дневната стая на горния етаж, където гори огън, и слушаме как музикантите свирят. Придърпвам столчето си малко по-близо до нея, за да можем поне веднъж да разговаряме насаме.
– Помниш ли какво каза, преди да се омъжа за Едмънд Тюдор? – питам я аз.
Тя поклаща глава и извръща поглед, сякаш иска да избегне този разговор. Напълно сигурна съм, че не иска да я упреквам, задето ми каза, че няма от какво да се страхувам, след като е наредила на собствената ми гувернантка да ме остави да умра.
– Не, не си спомням – казва тя бързо. – Имам чувството, че е било преди години.
– Каза, че не мога да се измъкна като страхливка, както се е измъкнал баща ми.
Тя трепва, стъписана от факта, че изобщо назовавам човека, който е бил погребан в мълчание толкова дълго.
– Така ли?
– Да.
– Не мога да си представя какво съм имала предвид.
– Е, какво направи той?
Тя се извръща с престорен смях:
– Нима си чакала през всичкото това време да поискаш от мен да обясня някаква глупост, която съм казала пред вратата на църквата?
– Да.
– О, Маргарет, толкова си... – тя млъква рязко и аз чакам да чуя каква съм, та отмята по този начин глава заради мен и се намръщва. – Толкова ужасно сериозна си.
– Да – кимвам. – Това е вярно. Много сериозна съм, почитаема майко. Бих предположила, че досега вече сте го разбрала. Винаги съм била сериозен човек, усърден човек. А вие казахте нещо за баща ми, което мисля, че имам право да разбера. Приемам сериозно и това.
Тя става и отива до прозореца, гледайки навън, сякаш съзерцава тъмната вечер. Свива рамене заради непохватността на тази своя дъщеря, единственото ѝ дете с кръвта на фамилията Боуфорт. Придворната ѝ дама вдига поглед към нея, да провери дали не ѝ трябва нещо, и аз виждам погледите, които те си разменят. Сякаш всички знаят, че съм трудно момиче, и аз се изчервявам от смущение.