Танц с огледала

— На меден месец съм.

— Погребението не е особено подходящо място. Освен ако не търсите подходящи стаи? Смятам, че за момента тази ще остане празна. — Улрих се засмя, сетне попита: — Случайно съпругата ви да се нарича Зуса?

Лекото колебание беше достатъчен отговор. Улрих го тупна по рамото и се изненада от стабилността му. Почти като удар по скала.

— Щастлив негодник. Не бих ви винил, ако се възползвате от леглото на мъртвец, след като сте обвързан с такава жена.

Хаерн видимо се смути, което още повече развесели Улрих. Съблазняването на Зуса се превръщаше в далеч по-голямо предизвикателство: тя нямаше доброволно да се отдели от подобен русокос и синеок красавец. Налагаше се да си послужи с някои от специалните си средства, за да я има поне веднъж преди младоженците да поемат обратно към Велдарен.

— Знаете ли какво точно се е случило тук? — каза Хаерн и прекрачи прага на стаята. Улрих го последва, също любопитен.

— Само слухове. Според тълпата тук са вършали стотина души. Аз мисля, че е бил само един човек, глупак, когото простолюдието нарича Привидението. Той посякъл телохранителите като зелки, накълцал Тарас и Джули, а после изчезнал сред облак дим.

— Дим? — прошепна Хаерн. — Разбирам.

Стаята бе чиста, но пораждаше оголено усещане. Леглото стоеше без чаршафи. Килимът бе прекалено безупречен; отсъстваха белезите на обитаемост, които донасяха уют. Стъклото също изглеждаше подновено. Стените бяха покрити с прясна боя, чиято миризма все още се долавяше.

Хаерн се огледа и посочи тавана.

— Мамка му — промърмори Улрих, когато на свой ред отметна глава назад.

Стопаните бяха се погрижили за спалното бельо, пода и стените, но бяха пропуснали кръвта по тавана.

— Това не е било поръчково убийство — продължи младият мъж. — Не мисля, че е имал зъб на двойката. Искал е да остави съобщение, да се увери, че то ще отекне далече.

Нещо в тихите му думи и поведението му накара Улрих да изпита известно неспокойство. Едва сега той осъзна, че събеседникът му е окачил два меча на колана си.

— Какво ви кара да мислите, че някой би отсякъл главата на човек, би изкормил вътрешностите му и би пръснал кръвта му като умопобъркан художник, а няма да изпитва нищо към жертвата си?

Гемкрофт се приближи към прозореца и изпробва здравината му.

— Пощадил е дъщеричката. Видях Мадлин да я държи.

Улрих присви очи.

— Какъв казахте, че сте на Алиса?

Хаерн се обърна към него.

— Втори братовчед.

— Кой е баща ви?

— Това изпит ли е?

Търговецът бавно започна да отмества ръка към кинжала си.

— Това е неподходящ отговор.

Лицето на извърналия се Хаерн помръкна. Решителност започна да изпълва сините очи. Позата му се промени едва забележимо: мускулите му оставаха отпуснати, но готови. Ръцете му си останаха отпуснати, но сега докосваха дръжките на оръжията, готови да изтеглят.