Гибелта на царете [bg]

Почувства нечия ръка на рамото си и установи, че я извличат от балкона. Погледна нагоре, докато се дърпаше.

— Калиадес! Трябва да продължим да се бием!

— Бием се, Андромаха. Но ти трябва да си починеш. Ранена си.

— Затворени ли са вратите?

— Отстъпихме в мегарона и вратите са затворени. Врагът носи стълби към балкона. Битката там ще е ръкопашна. Това е единственото място, на което могат да се надяват да пробият, докато не успеят да разбият вратите долу. Жените ти бяха великолепни и все още им предстои роля в битката. Нужна си заедно със стрелците си в коридора. Но първо трябва да си починеш — настоя той. — Има време. След това ще си готова да продължиш да се биеш.

Тя кимна и погледна към раната на рамото си. Кръвта течеше свободно. Предположи, че е от стрела, въпреки че не можеше да си спомни.

— Ще ги накарам да се погрижат за раната ми веднага щом помогнат на другите жени.

— Вече е направено. Ти напусна балкона последна.

— Някоя от тях пострадала ли е?

— Да, но са само леки наранявания.

— Тогава трябва да видя сина си.

Той кимна.

— Добре. Върви, виж сина си. Аз ще намеря някой, който да се погрижи за раната ти.

Андромаха тръгна през двореца, пробивайки си път през скупчените в мегарона хора и коне, без да забелязва почти нищо от кипящата дейност около нея, а мислите й препускаха в безпорядък. Все още можеше да почувства гладкото дърво в дланта си, изяществото на всяка стрела в пръстите си, стягането на мускулите си, докато опъваше тетивата, плавното отпускане. Отново и отново.

Покоите на царицата бяха прашни и тъмни. Тишината тегнеше над тях също като праха. В преддверието се грижеха за ранените, така че тя ги подмина и се отправи към задната стая, където спяха момчетата. Астианакс и Декс бяха потънали дълбоко в прегръдките на съня, и двамата настанени в едно легло.

Андромаха наблюдаваше дишането им и погали всяка от малките главици, едната червенокоса, другата светлокоса. Умът й бавно се успокои.

— Андромаха? — изрече колеблив глас зад гърба й.

Тя се стресна и се обърна.

— Ксандер! — изрече изненадано и прегърна луничавия лечител.

Калиадес, който го бе довел, повдигна вежди.

— Момъкът твърди, че е лечител. Явно го познаваш.

— Той е мой добър приятел, както и на Одисей. Пътувахме заедно. Страхувах се, че си загинал, Ксандер. Нямаше те толкова дълго.

Докато преглеждаше рамото й и слагаше мехлем и превръзка, тя му разказа за пътешествията си и за внезапното напускане на Гершом. Ксандер й обясни как се бе оказал във вражеския лагер и й разказа за времето, прекарано с Одисей и Ахил.

— Трябваше да последваш съвета на Грозния цар — каза му тя — и да напуснеш града.

— Ти не го направи — отвърна й той тихо.

Тя си спомни последния си разговор с Политес и поклати глава с усмивка.

— Прав си, Ксандер. Не е моя работа да те съдя.