Пръстът, който те сочи [bg]

Никога не съм желал за себе си слава и репутация като награда, напротив, презирах тези неща като суета и не възразявах други да заемат високи постове в църквата и държавата със съзнанието, че моето тайно влияние е с много по-голяма тежест от тяхното видимо. Нека другите говорят; моята задача бе да действам и го правех по най-добрия мой възможен начин. Служих на Кромуел, защото железният му юмрук можеше да въдвори ред в страната и да спре боричкането между фракции, както за друг бе непосилно да го постигне. После служих на краля, когато пое ролята си на богопомазан след смъртта на Кромуел. И за двамата работих всеотдайно не заради тях самите, то се знае, а защото по този начин служех на Бог, както съм се старал да правя във всяко свое начинание.

За себе си исках само да бъда оставен на мира да се докосвам до божественото чрез тайнствата на математиката. Но служейки на философията, аз си оставах слуга на Бог и държавата и поради това често бивах принуден да си отказвам това себично желание. Сега, когато се появи друг, който ще ме превъзхожда, както Давид е превъзхождал Саул, а Александър — Филип, вече мога да се предам на покой, но тогава бе истинско изпитание. Господин Нютон казва, че вижда тъй далеч, защото е стъпил на раменете на гиганти. Надявам се да не прозвучи самовлюбено, ако заявя, че моите рамене бяха сред най-силните, подкрепили неговата слава, и винаги помня (макар скромността да не ми позволява да го изричам пред хора) какво казва Дидакус Стела: джуджето, стъпило на раменете на великан, може да вижда по-надалеч от самия великан. Нещо повече, аз самият бих могъл да съзра далеч по-напред и да спечеля част от голямата му слава, ако дългът не ме бе призовавал така настоятелно към други дела.

Сега, след като минаха години, много хора си представят, че реставрацията на монархията е била проста работа. Кромуел е умрял и след известно време кралят се е върнал на трона. Де да беше така ясно и лесно. Тайната история на това паметно събитие е известна само на малцина. Отначало си мислех, че кралят ще се задържи половин година или една, ако има късмет, преди отново да изригнат междуособици между фракциите. Предполагах, че рано или късно ще му се наложи да се бори за своето наследство. Страната бе в смут от двайсет години, разкъсвали я бяха войни, имоти бяха стъпкани и унищожени, законните управници бяха избити или в изгнание, настана пълно объркване между съсловията. „Видях страшен нечестивец, как се ширеше като вкоренено многоклонесто дърво“ (Псалми, псалм 36, стих 35). Щяха ли хора, привикнали с богатство и власт, да се откажат с лекота от тях? Можеше ли да се очаква, че армията, оставена без заплата и разпусната, мирно ще приеме завръщането на краля и поражението на всичко, за което бе воювала? Нима имаше надежда, че поддръжниците на краля ще останат единни, след като възникваха толкова поводи за разногласия? Само хората без власт не я желаят; онези, които са се докосвали до нея, нямат насита за още и още.